Вълшебни приказки

Приказка за принц Драгоценен

Препоръчва се за възраст над 5 год.
22мин
чете се за

Живял някога един крал, който бил толкова справедлив и милостив, че поданиците му го наричали добрия крал. Веднъж по време на лов кучета му подгонили едно зайче, а то скочило право в ръцете му, за да потърси закрила. Кралят нежно го погалил, потупал го лекичко и рекъл:
– Ех, зайко, щом търсиш закрила от мен, ще се погрижа никой да не те нарани.

„Ей, зайко, щом търсиш закрила от мен, ще се погрижа за теб!“

Кралят занесъл зайчето в замъка си, настанил го в хубава къщурка и заповядал да му се поднасят най-хубавите гозби на света.

Вечерта, когато владетелят останал в стаята си сам, изневиделица пред него се явила чудно хубава дама. Дългата ѝ рокля била бяла като сняг, а на главата си носела прекрасна корона от бели рози. Смаял се кралят, защото вратата на стаята му била залостена и не можел да разбере как е успяла да влезе. А тя му рекла:
– Аз съм фея Искреност. Днес, докато се разхождах в гората, се появихте Вие. Пожелах да проверя дали добротата Ви наистина е тъй голяма, както хората разказват. Затова се преобразих в зайче и потърсих закрила в скута Ви, защото знам, че хората, които са милостиви към животните, са още по добри към своите приятели. Ако бяхте отказал да ме спасите, щях да разбера че сте подлец. Благодаря за любезността, която ми оказахте – с този жест ме спечелихте завинаги за Ваша приятелка. Каквото и да пожелаете, обещавам – ще Ви го дам.
– Мадам, – отвърнал добрия крал, – щом сте фея, без съмнение познавате добре желанията ми. Имам един единствен син, който предано обичам и затова го нарекох принц Драгоценен. Ако наистина желаете да ми направите услуга – моля Ви, бъдете и негова приятелка.
– От все сърце! – възкликнала феята. – Мога да направя Вашия син най-хубавия на света, най-богатия или пък най-могъщия – изберете каквото пожелаете.
– Не желая тези неща за сина си, но ако го благословите да бъде най-добър от всички принцове, ще съм Ви дълбоко благодарен, – отвърнал кралят. – За какво му е да е богат, красив, или да притежава всички кралства на света, ако душата му е зла? Сама разбирате, че ще е нещастен. Единствено добрите хора могат да почувстват истинско удовлетворение в живота си.

„Само истински добрите хора могат да се почувстват удовлетворени от живота си.“

– Така е, – съгласила се феята, – но не е по силите ми да превърна принца в добър човек без неговата помощ. Той трябва сам да положи усилия, за да стане добър. Но пък мога да Ви обещая, че винаги ще му давам добри съвети, ще му посочвам всички грешки и ще го наказвам, ако не постъпва добре.
Добрият крал останал изключително доволен от обещанието. Скоро след това починал.

Принц Драгоценен потънал в тъга, защото предано обичал баща си и с радост би отстъпил всички свои кралства и съкровища от злато и сребро, ако можеше в замяна да запази живота му.

„Принц Драгоценен потънал в тъга, защото предано обичал своя баща.“

Два дни по-късно, когато принцът се оттеглил в покоите си, феята му се явила и рекла:
– Обещах на баща ти, че ще бъда твой приятел и тъй като държа на дадената дума, ти нося подарък.

„Феята в миг надянала на пръста му малък златен пръстен.“

В миг надянала на пръста му малък златен пръстен и продължила:
– Пази този пръстен, защото е по-ценен от диамант. Ако постъпиш зле, той веднага ще те убоде. Ако въпреки това предупреждение не прекратиш злината, ще ме загубиш като приятел и ще се превърна в твой враг.
След тези думи феята изчезнала. Напълно изумен, принцът дълго стоял и се взирал там, където феята доскоро стояла.

Известно време принцът постъпвал толкова добре, че пръстенът ни веднъж не го убол. Това зарадвало хората и го нарекли принц Драгоценен Щастливия.

Ала веднъж по време на лов не успял да се позабавлява така, както се надявал, и настроението му се развалило. Докато препускал обратно към замъка, усетил, че пръстенът го стиска, но понеже не го убол, не обърнал внимание. Щом влязъл в стаята си, малкото му кученце Бибѝ се втурнало да го посрещне и радостно заскачало наоколо.
– Махай се! – извикал грубо принцът. – Не искам да ми се мотаеш в краката.
Горкото кученце не разбирало и дума и за да го накара поне да го погледне, му дръпнало палтото. Това така разгневило принца, че го изритал жестоко. Веднага пръстенът го боднал здраво, сякаш вътре в него имало карфица.

Смаян, принцът седнал в ъгъла на стаята, силно засрамен от постъпката си.
– Сигурно феята ми се надсмива, – рекъл си той. – Мисля, че не съм направил нещо много лошо, като изритах досадното животно! Каква е ползата да съм велик владетел, ако нямам право да ритна собственото си куче?
– Това не е шега! – отвърнал тайнствен глас в отговор на мислите му. – Ти извърши не едно, а три лоши неща. Първо си изпусна нервите единствено защото не стана каквото ти се искаше. Второ – мислиш, че всички хора и животни съществуват единствено за твое удоволствие, и накрая беше жесток с горкото кученце, което изобщо не заслужаваше такова поведение. Добре разбирам, че си много повече от кученце, но ако беше редно и позволено на по-великите да правят каквото пожелаят с по-низшите от тях, тогава можех на мига да те пребия или да те убия единствено защото феите стоят над хората. Предимството да си владетел не е в това да причиняваш зло, когато пожелаеш, а да извършиш всички добрини, на които си способен.

Най-сетне принцът проумял колко лошо е постъпил и обещал да бъде вече по-добър, но не устоял на дадената дума. Причината била, че от малък бил разглезен от неговата глупава бавачка. Когато пожелаел нещо, достатъчно било да зареве или ядосано да тропне с крак и тя веднага му угаждала. Така го направила инатлив и своеволен. Не стигало това, ами жената непрестанно му повтаряла, че когато стане крал, ще е много щастлив, защото всички са длъжни да се подчиняват и никой няма право да противоречи на крал.

Щом принцът пораснал, осъзнал, че гордостта, суетата и инатът са най-отвратителните недостатъци. Положил истински усилия да се промени, ала грешките му се били превърнали в навик, а от лоши навици е много трудно да се отървеш. Младият владетел не бил лош по природа и дълбоко съжалявал, щом постъпел зле, затова често повтарял:
– Истинско нещастие е да се боря ден след ден срещу гнева и гордостта си. Ако от малък бях наказван заради тях, сега нямаше да ми тежат.

Пръстенът на феята го боцкал често. Понякога принцът се спирал, понякога не му обръщал внимание. За дребните слабости усещал съвсем лекичко боцкане, но за тежките прегрешения пръстенът му разкървавял пръста. И ето, накрая на принца му втръснало това непрестанното натякване. Решил, че ще прави каквото си ще и захвърлил нанякъде пръстена.

„Принцът решил да прави каквото поиска и захвърлил нанякъде пръстена.“

Помислил, че е най-щастливият човек на земята, когато се отървал от унизителното боцкане. Лека-полека престанал да върши нещата, които се изискват от един крал и скоро станал толкова отвратителен, че никой повече не го харесвал.

Веднъж, докато принцът се разхождал, срещнал млада девойка, която била толкова хубава, че на мига пожелал да се ожени за нея. Името ѝ било Зилие и тя била толкова добра, колкото хубава.

Принц Драгоценен си мислел, че Зилие ще е невероятно щастлива, ако ѝ предложи да стане велика кралица, но тя безстрашно отвърнала:
– Господарю, аз съм само бедна пастирка, но при все това няма да се оженя за Вас.
– Не ме ли харесваш? – попитал принцът, ядосан от нейния отказ.
– Напротив, мой принце, – отвърнала Зилие. – Не отричам, че сте много красив, но каква полза от всички богатства, разкошни дрехи и прекрасни карети, които ще ми дадете, щом лошите постъпки, които вършите всеки ден, ще ме накарат да ви мразя и презирам.

„Kаква полза от всички богатства, щом лошият Ви нрав ще ме кара да ви мразя и презирам.“

От тези думи принцът още повече се ядосал. В яростта си заповядал да арестуват Зилие и да я заключат в двореца. Споменът за думите ѝ не преставал да го ядосва, но понеже силно я обичал, не дръзнал да нареди да я накажат.

„В яростта си заповядал да арестуват Зилие и да я заключат в двореца.“

Най-добрият приятел на принца бил осиновеният му брат, на когото напълно се доверявал. Ала този момък не бил добър човек – давал на принц Драгоценен ужасни съвети и насърчавал всичките му пороци и зли намерения.

Когато забелязал, че принцът е оклюмал, осиновеният брат го попитал за причината. Принцът разказал, че не може да се примири с лошото мнение на Зилие за него и че иска да стане по-добър, за да ѝ се хареса, ала злият съветник му рекъл:
– Ти имаш много нежна душа, щом толкова се разстройваш заради някакво си момиче. Ако бях на твое място, щях да я принудя да се подчини. Помни, че ти си крал и е смешно да угаждаш на една пастирка, която трябва да е благодарна, че е една от твоите робини. Хвърли я в затвора и заповядай да ѝ дават само хляб и вода. Ако не приеме да стане твоя жена, отсечи ѝ главата за назидание на народа, който трябва да ти се подчинява. Защото ако не можеш да принудиш момиче като нея да ти угоди, поданиците ти скоро ще забравят, че са тук на този свят единствено за наша радост.
– Но, – възразил принц Драгоценен, – не е ли срамота да осъдя на смърт невинно момиче? Зилие с нищо не е заслужила каквото и да е наказание.
– Който не ти се подчинява, трябва да страда, – настоял осиновеният брат. – Все едно справедливо или не! По-добре хората да те обвиняват в несправедливост, отколкото да разберат, че могат да те обиждат и противоречат.

„Който не ти се подчинява, трябва да страда“ – настоял осиновеният брат.

Тези думи докоснали слабото място на принца, защото той се страхувал да не загуби властта си. Затова изоставил предишното си намерение да стане добър и решил да сплаши пастирката и да я принуди да се ожени за него.

Осиновеният брат решил да го подтикне в това прегрешение. Поканил на вечеря с принца трима млади придворни, порочни като него самия. Те подмамили наивния владетел да погълне огромно количество вино и не спрели да подклаждат гнева му, като непрестанно повтаряли, че Зилие се подиграва на любовта му. Накрая гневът на принца кипнал ужасно. Хукнал да ѝ съобщи, че ако отново откаже да се ожени за него, ще я продаде в робство още на следващия ден.

Ала щом влязъл там, където Зилие била заключена, се стъписал, защото нея я нямало, макар че единственият ключ за нейната стая стоял в джоба му през цялото време. Гневът му бил ужасяващ и той се заклел да отмъсти на онзи, който бил помогнал на девойката да избяга.

Когато чули това, лошите му приятели решили да набедят един възрастен благородник, който доскоро бил техен учител и все още се осмелявал да посочва грешките на принца, защото предано го обичал като роден син. В началото принц Драгоценен бил благодарен, но след време станал мнителен и решил, че старият учител постъпва така от чиста любов към забележките, защото бил единственият, който го укорявал за неща, които всички останали хвалели. Затова принцът му бил заповядал да се оттегли от двора, ала все още изтъквал достойнствата му с уважение. Непочтените му другари се страхували, че на своя глава принцът може пак да призове стария си учител, та решили, че това е удобен случай да се отърват от него завинаги.

Мерзавците излъгали принца, че Сюлейман (така се казвал учителя), помогнал на Зилие да избяга и подкупили трима мъже да потвърдят, че Сюлейман им се похвалил за това. Побеснял от гняв, принцът изпратил осиновения си брат заедно с многобройна стража да доведат пред него учителя, окован във вериги като престъпник.

След тази заповед той влязъл в покоите си, но едва прекрачил прага и се разнесъл мощен гръм, от който подът се разтърсил. Внезапно фея Искреност се изправила пред него.
– Дадох дума на баща ти, – подела строго тя, – да те съветвам и наказвам, ако не следваш съветите ми. Ти пренебрегна добрите напътствия и пое по път, осеян със зло. И ето – по външност ти си човек, ала отвътре си гнусно чудовище. Затова те осъждам да се превърнеш в звяра, който постъпките ти наподобяват. По гняв приличаш на лъв, алчен си като вълк единак, обърна се като змия срещу онзи, който беше като твой втори баща и си вироглав като бик. Затова ще приличаш на всички тези зверове едновременно.

„Oсъждам те да се превърнеш в звяра, който постъпките ти наподобяват!“

Феята едва изрекла тези думи и за свой ужас принц Драгоценен видял, че те се изпълняват. Вече имал лъвска глава с бичи рога, вълчи крака и тяло на змия. В миг се озовал във вековна гора на брега на чисто езеро и във водaтa му ясно видял отвратителното чудовище, в което се превърнал. Разнесъл се глас:
– Виж докъде те докараха твоите пороци и знай, че душата ти е стотици пъти по-гнусна и грозна от това ново тяло.

Принц Драгоценен разпознал гласа на фея Искреност. Полудял от гняв, стига да можел, щял да я нападне и унищожи. Ала наоколо нямало никой, а гласът продължил:
– Смешен си в своето безсилие и ярост. Ще накажа твоята гордост, като те оставя в ръцете на собствените ти поданици.

Принцът решил, че е най-добре бързо да се отдалечи от езерото – поне да не вижда отвратителната си грозота. Втурнал се към гората, но преди да измине и сто крачки, паднал в дълбока яма, изкопана за капан на мечки. Ловците, които били скрити на едно дърво, слезли, оковали го във вериги и го повели към столицата на собственото му кралство.

По пътя, вместо да осъзнае, че бедите му се дължат на собствените му грешки, обвинявал фея Искреност за всичките нещастия. Яростно се дърпал и хапел железните вериги.

Когато наближили града, видял, че народът радостно празнува. Ловците разпитали какво е станало и научили, че принцът, чиято единствена радост била да измъчва хората, бил открит в покоите си, поразен от гръм (или поне хората така мислели). Четирима негови придворни- същите онези, които подстрекавали пороците му – се опитали да превземат кралството и да го разделят на четири. Ала хората знаели, че злите им съвети покварили принца и затова им отсекли главите, а короната предложили на Сюлейман, когото принцът бил хвърлил в затвора. Добрият благородник бил коронован, а избавлението на кралството било причината за всеобщата радост.
– Защото, – казвали хората, – новият ни крал е добър и справедлив и отново ще се възвърнат мира и богатството в страната ни.

Щом чул новините, принц Драгоценен яростно се разревал. Но за него станало още по ужасно, когато пристигнал на големия площад пред своя палат. Той видял как Сюлейман седи на неговия великолепен трон, заобиколен от многобройна тълпа, и всички му пожелават дълъг живот, за да заличи бедите, причинени от предшественика му. Сюлейман подал знак с ръка на хората да замълчат и казал:
– Аз приех короната, която ми предложихте, за да я запазя за принц Драгоценен, който не е мъртъв, както предполагате. Фея Искреност ме увери, че има все още надежда някой ден пак да го видим, добър и достоен, както го помним, когато се възкачи на трона. Уви! Той бе подведен от лицемерни подмазвачи. Аз познавам сърцето му и съм убеден, че ако не беше попаднал под това лошо влияние, щеше да бъде добър крал и баща на народа си. Може да мразим грешките му, но нека го съжалим и се надяваме, че ще се поправи. Що се отнася до мен, с радост бих дал живота си, ако можех да върна обратно нашия принц, който да ни управлява отново справедливо и достойно.

„За пръв път принцът осъзнал собствената си вина и в миг усетил как целият му гняв се стопява.“

Тези думи докоснали сърцето на принц Драгоценен. Той осъзнал искрената привързаност и вярност на стария си учител. За пръв път обвинил себе си за своето нещастие и в миг усетил как целият му гняв се стопява. Замислил се за досегашния живот и си признал, че наказанието му не е по-тежко от онова, което заслужава. Спрял да блъска железните решетки на клетката и се укротил като агне.

Ловците, които го хванали, го завели в огромна менажерия, където бил окован във вериги заедно с други диви зверове. Той решил да покаже, че съжалява за своето поведение като бъде добър и покорен към пазача, който щял да се грижи за него. За беда, човекът се оказал груб и жесток. Макар че клетото чудовище било мирно и покорно, той често го биел без причина, когато бил в лошо настроение. Веднъж, когато пазачът спял, един тигър си счупил веригите и се нахвърлил да го разкъса. Когато видял какво става, отначало принц Драгоценен се зарадвал, че ще се освободи от своя мъчител, ала скоро бил обзет от по-благородни мисли и си пожелал да бъде свободен.
– Щях да отвърна на злото с добро и щях да спася живота на клетника, – си помислил той. Едва изрекъл тези думи и клетката му с трясък се отворила. Той се втурнал да помогне на пазача, който се борел отчаяно с тигъра.

„Искам да отвърна на злото с добро и да спася живота на пазача.“

Щом видял, че чудовището е свободно, решил че е загубен, но скоро страхът му се превърнал в радост, защото доброто чудовище се нахвърлило върху тигъра и бързо го надвило. После се свило в краката на човека, когото спасило.

Преизпълнен с благодарност, пазачът се навел да погали странното същество, което току що му спасило живота. Внезапно се разнесъл силен глас:
– Добрите дела винаги се награждават, – чудовището изчезнало в миг, а в краката на човека лежало едно хубаво кученце!

Зарадван от промяната, принц Драгоценен заподскачал весело около пазача и показвал радостта си по всевъзможен начин. Човекът го вдигнал на ръце, занесъл го на краля и му разказал цялата история.

Пазачът занесъл кученцето на краля и му разказал цялата история.

Кралицата пожелала да вземе хубавото кученце за себе си. Принцът щял да бъде предоволен от новия си дом, ако можеше да забрави, че някога е бил човек и крал. Кралицата добре се грижела за него, ала се притеснявала да не надебелее много. Консултирала се с дворцовия лекар и той предписал кученцето да се храни единствено с хляб, без да се прекалява. И така, ден след ден клетият принц Драгоценен гладувал ужасно, но покорно търпял.

Веднъж получил малък комат за закуска и решил, че би искал да се храни в градината. Захапал хляба и се затичал към едно малко изворче, което бълбукало недалеч от палата. Изненадал се, когато видял, че изворът вече го няма. На негово място се издигала великолепна сграда, построена сякаш от злато и скъпоценни камъни. Многобройна тълпа от прекрасно облечени хора влизали вътре, а през прозорците се чували празнични звуци от музика и танци.

Ала най-странно било, че хората, които излизали от сградата, били бледи и слаби, дрехите им били изпокъсани и висели по тях като парцали. Някои падали мъртви, преди да направят и няколко крачки, други пълзели съвсем изтощени, а трети лежали на земята, стенели от глад и молели за залък хляб онези, които влизали в къщата, но те не ги поглеждали.

Принц Драгоценен доближил едно младо момиче, което се опитвало да изяде от глад няколко стръка трева. Разтърсен от съчувствие, той си помислил: „И аз съм много гладен, но няма да умра от глад, докато стане време за вечеря. Но ако отстъпя хляба си на това бедно създание, може да спася живота му.“ – и той поставил комата в ръката на момичето, а тя го задъвкала настървено.

„И аз съм гладен, но няма да умра, докато стане време за вечеря.“

Скоро девойката се съвзела. Зарадван, принцът вече мислел да се връща в палата, когато дочул горестен вик. Обърнал се и видял, че някакви хора водят насила Зилие към голямата сграда.

За пръв път принцът съжалил, че вече не е чудовище и да освободи Зилие. Сега можел само да лае хората, които я влачели. Хукнал след тях, но те го напъдили и изритали.

Той бил решен да не си тръгва, докато не разбере какво ще се случи със Зилие и горестно се обвинявал за всичко, което я сполетяло.
– Уви! – рекъл си той, – сега съм ядосан на хората, които заставят със сила Зилие да върши неща, които не желае, ала не е ли същото, което преди време правех и аз? Ако не ми бяха попречили, нямаше ли да бъда с нея дори по-жесток?

В този миг над главата му някой отворил прозорец и с радост видял Зилие. Тя пристъпила напред и изхвърлила една чиния с най-вкусната храна, а после прозорецът се захлопнал отново. Принц Драгоценен цял ден не бил хапвал нищо и помислил, че може да се нахрани с това. Втурнал се към храната, но младото момиче, на което дал хляба, ужасено извикала, грабнала го в ръцете си и му казала:
– Бедно кученце, не докосвай храната. Това е домът на удоволствията и всичко, което излиза оттам е отровно!
В този миг един глас казал:
– Добрите дела винаги се награждават, – и в миг принцът се превърнал в красив бял гълъб.

Той си спомнил, че бялото е любимият цвят на фея Искреност и си помислил, че може би отново ще успее да спечели нейната симпатия. Но сега Зилие била най-важна за него. Издигнал се във въздуха и закръжил над сградата. Влетял през един отворен прозорец и претърсил всяка стая, но напразно. От нея нямало следа. Отчаян, принцът решил да претърси целия свят, докато не я намери. Летял няколко дни без да спира и пристигнал до безбрежна пустиня. В далечината видял пещера и за негова радост отпред седяла Зилие и споделяла простичка закуска с един стар отшелник.

„Пред пещерата седяла Зилие и закусвала заедно с един стар отшелник.“

Преизпълнен с радост, че най-сетне я намерил, принц Драгоценен кацнал на нейното рамо и се опитал да ѝ покаже колко се радва, че я вижда отново.

„Изненадана от смелостта на красивия бял гълъб, Зилие го погалила нежно.“

Изненадана и очарована от смелостта на красивия бял гълъб, Зилие го погалила нежно и макар да не мислела, че птицата я разбира, казала:
– Приемам твоя дар, като ми поднесе сам себе си, и обещавам винаги да те обичам.
– Внимавай какво обещаваш, Зилие! – възкликнал отшелникът. – Ще можеш ли да спазиш обещанието си?
– От все сърце се надявам, моя сладка пастирке! – извикал принцът и в този миг възвърнал човешкия си вид. – Обеща, че ще ме обичаш вечно. Повтори това или ще помоля феята отново да ме преобрази в гълъба, който толкова те очарова.
– Не трябва да се плашиш, че ще се отрече от думите си, – рекла феята, като захвърлила от себе си отшелническото наметало, с което се била маскирала, и се появила пред него. – Зилие те обича от мига, в който те видя за първи път, но не го призна, защото ти беше порочен. Сега си разкаян и решен да бъдеш добър, затова заслужаваш да бъдеш щастлив, а на нея ѝ разрешавам да те обича колкото пожелае.

Зилие и принц Драгоценен се хвърлили в краката на феята, а принцът не можел да спре да благодари за нейната доброта. Зилие била очарована, когато видяла колко силно се разкайва принцът за всичките си безрасъдства и злодеяния и обещала да го обича, докато е жив.
– Изправете се, деца мои, – рекла феята, – и аз ще ви върна в палата. Принц Драгоценен ще получи отново короната, която му бе отнета заради лошите навици.

„Изправете се, деца мои!“

Едва изрекла тези думи и се озовали в тронната зала при Сюлейман, който с искрена радост посрещнал младия си господар. Отстъпил трона на принца и останал завинаги негов най-верен слуга.

Зилие и принц Драгоценен царували много години. Той бил силно решен да управлява достойно и да изпълни докрай своя кралски дълг, а пръстенът, който поставил отново на ръката си, не разкървавил пръста му нито веднъж.

КРЕДИТ: „Prince Darling“ – Madame Jeanne-Marie Leprince de Beaumont (Мадам Жан-Мари Льопренс дьо Бомон) („Histoire du prince Chéri“), Blue fairy book, Andrew Lang; ПРЕВОД от английски език Л.Петкова – ©prikazki.eu 2021, КОРИЦА и ИЛЮСТРАЦИИ: Fr. Wentzel (Wissembourg), Le Prince Chéri, 1845/1871;

prikazki.eu