Птицата със златното перо

Може да е имало някога, може да не е, могъщ цар с трима синове. Веднъж владетелят седял на своя трон, когато в залата влетяла странна птица. В миг изскубнала един косъм от царската брада и отлетяла.
– Що за птица е това? – зачудил се царят.
На следващия ден по същото време птицата отново се стрелнала през тронната зала и пак изтръгнала един косъм от царската брада.
– Ама че досадна птица! – ядосал се този път царят.
И на третия ден птицата влетяла в тронната зала, но този път царят бил подготвен. Скочил да я сграбчи, но в ръката му останало едно единствено перо от опашката ѝ. Само че перото не било какво да е, ами от чисто злато!

Царят извикал своя везир и рекъл:
– Везире мой, нуждая се от съвет! Всяка сутрин тук долита една птица и изтръгва косъм от моята брада. Ако още малко продължи така, ще ме направи голобрад!
Везирът отвърнал:
– О, Ваше Величество, такова чудо до ден днешен ни се е виждало, ни се е чувало. Няма кой да разбули тази тайна, освен тримата ви сина. Те трябва да хванат птицата със златни пера…

Рано на другата сутрин царят благословил принцовете и ги изпратил да донесат птицата. На сбогуване те казали:
– Дано по волята на Аллах не се върнем с празни ръце!

Тримата пътували от град на град, лягали на едно място, ставали на друго и се отдалечили от бащиния град на четирийсет дни път. На следващия ден те излезли на един кръстопът, белязан с гладка каменна плоча, на която пишело:

Зачудили се принцовете – какво да правят?! Стояли пред камъка и безмълвно се взирали в пътищата, които се простирали пред тях. Накрая най-малкият принц казал:
– Братя мои, нека всеки избере своя път. Но преди да се разделим, нека си оставим пръстените под този камък. Така на връщане ще разберем кой се е върнал и кой още не е.
Тримата свалили своите пръстени и ги скрили под камъка. После се прегърнали и всеки поел по своя път.

Нека по-големите братя следват своите пътища. Ние ще тръгнем с най-младия принц Алаи, който тръгнал по пътя, от който няма връщане назад.

Момъкът вървял, вървял и стигнал една планина. Изкачвал стръмните склонове, спускал се в мрачни клисури и стъпка след стъпка най-сетне стигнал върха. И там насред пътя видял нещо, подобно на втора планина – могъщ гул с коси заплетени като птиче гнездо и зъби, щръкнали чак до брадата му! Ох, ох! Майко мила! Но Алаи носел малко мастика за дъвчене и метнал сръчно един къс право в устата на демона:
– Аллах да подслади дните ти! – възкликнал очарован от вкуса гулът и попитал момъка накъде е поел.
– Търся птицата със златни пера – отвърнал Алаи.
– Сине, чуй ме, нека те върна там, откъдето си дошъл. Тази птица никой не може да хване и те чака сигурна смърт. Сигурен ли си, че искаш да продължиш?
– Толкова съм сигурен, колкото че ти желая дълъг живот, чичо гул – отвърнал Алаи. За мен няма връщане назад, ако ще сто смърти да ме очакват.
– Тогава трябва да попиташ брат ми. Той е по-възрастен от мен само с един ден, но много по-мъдър – отвърнал гулът и посочил на младежа накъде да върви.

Вторият гул изглеждал още по-страшен. Косата му приличала на стригана вълна и била толкова дълга, че покривала плътно очите му. Алаи я отрязал с ножа си и гулът доволно възкликнал:
– Прогледнах отново! Дано Аллах ти даде ясно да виждаш всичко, с което се залавяш. Най-добре иди при брат ми, който е по-стар от мене само с един ден, но е по-мъдър с цял век.
И без повече думи, без да се оглежда напред-назад, демомът го занесъл при брат си, третия гул.

Принцът целунал ръцете на чудовището, подрязъл му ноктите и обръснал лицето му. Третият гул останал по-доволен и от братята си.
– Послушай онзи, който знае – рекъл той – и нека да те върна в родния ти дом.
– Мога да пътувам само напред – отвърнал Алаи. – Аз не знам какво е да се връщаш назад. И ако по пътя ме срещне смъртта, значи съм срещнал съдбата си.
– Всичко е в ръцете на Аллах – отвърнал гулът. – Качи се на гърба ми и ще полетим заедно към градината с птичите клетки.

Когато се изправили пред портата на градината, гулът рекъл:
– По-далеч аз не мога да ходя. Трябва да продължиш сам. В средата на тази градина има беседка, плътно обвита с лози. В нея виси златен кафез с птицата, която търсиш. Вземи кафеза с птицата, но недей да докосваш нищичко друго.

Дотук добре. Точно както гулът казал, Алаи открил беседката в средата градината. Когато пристъпил вътре, не било като да влезеш от слънце на сянка, а сякаш от тъмница влизаш в сърцевината на лампа. Вътре греело от златната перушина на птицата. Принцът откачил кафеза и тръгнал обратно през градината. Но в очите му лумнала алчност! Хиляди златни кафези висели като зрели смокини по клоните на дърветата. Перата на птиците били ярко сини, жълти и алени и неудържимо му се дощяло да си вземе една. „Не всеки ден срещаш нещо тъй хубаво, нали?“ – рекъл си той.

Но щом докоснал втората клетка, птиците като обезумели се разкрещели:
– Чужденец! Чужденец!
В миг цяла армия слуги обкръжила Алаи. Той извадил меч да се отбранява, но хората били много – вързали ръцете му и го отвели при своя цар.
– Това ли е псето, което посегна на нашите съкровища? – попитал царят. – Отсечете му главата.
Но Алаи заговорил:
– Готов ли си да пролееш царска кръв заради една птица? Както ти си цар и царски потомък, така и аз съм син на цар.
Царят се замислил и рекъл:
– Щом не си прост крадец, а принц, ще позволя да си идеш. Може дори да ти дам птицата със златни пера. Но първо трябва да ми доведеш коня, който оставя всички след себе си.
– Ще го получиш – обещал Алаи и се върнал при гула.

Принцът още не бил приближил, когато демонът ядно се развикал:
– Ако за мен не беше като брат и ако не бях те носил на рамо, щях сега да те убия! Нали ти казах да не пипаш нищо, освен птицата със златните пера? Тази алчност едва не те погуби!
– Станалото, станало – отвърнал Алаи. – Царят сам ще ми даде птицата, ако му доведа коня, който оставя всички след себе си.
Но гулът отвърнал:
– Спри да мислиш за златната птица или коня. Мисли само как да се върнеш вкъщи!

Послушал ли Алаи гула? Много ясно, че не. По-добре да срещнел смъртта, отколкото да се върнел с празни ръце. Нямало какво да стори гулът, освен да заведе Алаи при коня, който оставял всички след себе си. Пред портата на конюшнята, гулът казал:
– Този път недей да престъпваш съвета ми. Иди право при коня и го оседлай със седлото, закачено на стената до него. Нищо друго не пипай. Запомни!
– Ще запомня! – отвърнал Алаи и отворил вратата.

Намерил коня и направил каквото гулът му казал. Но по обратния път видял окачени множество мечове. Те блестели във всички цветове, защото дръжките им били инкрустирани с безценни камъни. Дощяло му се на Алаи едно тъй изящно оръжие. „Кой ще научи, ако взема един меч от толкова много?!“ – рекъл си той и посегнал към онзи, който най-много харесал. Едва го докоснал и сякаш стените сами закрещели:
– Чужденец! Чужденец!
В миг хиляда мъже го обградили и го завели при царя.
– Убийте това псе, което посегна да ни ограби! – заповядал царят.
Но Алаи казал:
– Назови цената на коня и аз ще ти дам повече, защото както ти си цар, така и аз съм син на цар.
Тогава царят отвърнал:
– Щом си принц и искаш коня ми, ще ти го дам даром. Но в замяна трябва да ми доведеш онази, която по хубост надминава всички девици, Бадият-ул-Джамал.
– Ще я имаш – отвърнал Алаи и напуснал палата.

Гулът нетърпеливо го очаквал.
– О, Аллах всемогъщи, още колко грижи ще ми създава този младок!?
– Имам едно последно желание. Искам да ида в града на Бадият-ул-Джамал – поискал Алаи.
– Ще те отнеса в града на баща ти и никъде другаде! – възразил гулът.
Тогава Алаи целунал ръцете му и рекъл:
– За мен си като баща. Позор е да стигнем толкова далеч и да се откажем.
Е, можел ли гулът да откаже, щом Алаи така горещо се молел? Не. Вдигнал момъка на рамене и полетели към земята на Бадият-ул-Джамал.

Скоро кацнали пред града. Гулът запалил една свещ и казал:
– Докато държиш тази свещ в ръка, никой не може да те види. Върви в града и иди до палата. Влез и намери покоите на принцесата. Ще я завариш да лежи в леглото си. Ако очите ѝ са жълти – О, злочести беди! – остави я и се връщай веднага при мен. Но ако очите ѝ са червени – Твои са всички блаженства и радости! Увий около ръката си дългите ѝ плитки и я доведи тука.

Когато Алаи се изправил до леглото на принцесата, очите ѝ били алени като кръв. Той омотал дългите ѝ плитки около ръката си и рекъл:
– О, Бадият, ела с мен!
Те напуснали двореца, прекосили градските улици, излезли от града и се върнали при гула. Той ги качил на рамене и отлетял право към земите на царя с коня, който оставял всички след себе си.

Гулът казал:
– Заведи девойката при царя и той ще ти даде коня.
– Ах – провикнал се Алаи – нека цял живот се радва на коня си, защото няма да се откажа от принцесата. Аллах е свидетел на думите ми!
– Това не може да бъде! – ядосал се гулът.
– Може, може! Почакай да видиш! – опънал се Алаи.
След дълга препирня гулът предложил:
– Чуй, Алаи, аз ще се превърна в Бадият-ул-Джамал, а ти ще ме заведеш при царя. Кажи му, че принцесата е уморена от пътуването, че е гладна и жадна. Кажи, че за ядене може да ѝ поднесат каквото има, но тя пие само розова вода – нищичко друго.
Гулът разтърсил тяло и в миг се превърнал в сестра близначка на Бадият-ул-Джамал.

Как се зарадвал царят, когато видял преобразения гул!
– Заведете я бързо в палата! – заповядал той на слугите си и накарал конярите да изведат коня, който оставя всички след себе си.
Преди да се метне на него, Алаи казал на царя, че Бадаят-ул-Джамал е гладна и жадна, но може да пие само розова вода. Царските слуги поднесли на гула най-изтънчените гозби и кана розова вода. Той я изгълтал и пожелал още. Донесли още по-голяма кана и какво мислите станало?! Скочил на крака преобразеният демон, гмурнал се в каната и изчезнал сякаш вдън земя.

Скоро гулът настигнал принца и принцесата, които яздели един зад друг. Пътували, пътували и накрая стигнали до земята на прицата със златни пера. Гулът спрял и рекъл:
– Сега дай коня на царя и вземи птицата, за да я занесеш на баща си.
Но Алаи възразил:
– Това няма да стане! Не мога да се откажа от този бърз и силен кон!
– Поиска ли Алаи нещо, все става неговото! – отстъпил гулът, разтресъл пак тяло и в миг се превърнал на кон. – Алаи, задръж своя кон и ме отведи при царя. Но запомни, трябва да му кажеш, че се храня само с белени бадеми и пия само розова вода.

Царят бил на седмото небе от радост, че ще има толкова прекрасен кон и веднага дал на принца кафеза със златната птица.
– Това не е кон като другите – рекъл Алаи на сбогуване. – Храни се само с белени бадеми и пие само розова вода.
Конярите сипали в едно корито розова вода, гулът привел врат, извил се като полумесец и топнал носа си. После потопил цялата си глава и в миг изчезнал сякаш вдън земя.

Алаи, гулът, принцесата, конят и птицата пътували, пътували и пристигнали при втория гул. Оттам отишли заедно в планината при най-малкия гул. Сбогувал се Алаи с гуловете и препуснал сам на коня с принцесата и златната птица в кафеза. На кръстопътя той надникнал под камъка и намерил само своя пръстен. Така разбрал, че братята му са се върнали и продължил към бащиния палат.

Привечер пътешествениците замръкнали в един града. Алаи наел стая в един хан, а после излязъл да се поразходи из оживените улици. Отбил се в една гостилница и що да види – най-големият му брат слугувал в кухнята – цялото му лице било почерняло от саждите на огъня. Алаи купил чиния печено месо и попитал гостилничаря дали чиракът (т.е. неговия брат) може да занесе храната до хана. Те излезли отвън заедно, Алаи крачел пред брат си, който нищо не подозирал и носел зад него храната като слуга. Щом влезли в хана, Алаи прегърнал брат си, разцелувал го и казал:
– Аз съм Алаи! Къде е другия ни брат?
– Той продава вода на пазара – отвърнал най-големия принц и се разплакал.
Алаи казал:
– Не тъгувай, братко, от днес само ще се радваме. Вземи тези двайсет динара и идете двамата с брат ни в банята. После купете хубави дрехи, най-хубавите, които намерите и ги донесете тука.

Братът взел от Алаи парите и тичешком излязъл. Извикал брат си от пазара, двамата отишли в банята, изкъпали се и отпочинали. После купили дрехи от раирана коприна и кафтани от камилска вълна, поръбени със златна нишка и се върнали в хана. Алаи ги посрещнал ликуващ от радост и наредил пред тях богата трапеза.
– Хвала на Аллах, че ви намерих – казал той – и че само добри новини ще занесем на баща ни, който отдавна ни чака с ръка на сърце.
После разказал на братята си всичко, което преживял, откакто се разделили и накрая отново ги прегърнал.
– Ти ни спаси от страшна мизерия, братко. Ще сме ти верни завинаги – занареждали те.

На сутринта всички заедно поели към палата на баща си. Денят бил страшно горещ. По обяд стигнали до един кладенец. Братята на Алаи се наговорили: „Да се отървем от този герой! По-добре ние, по-големите синове, да занесем птицата със златни пера на царя, баща ни.“
После се обърнали към Алаи с думите:
– Ти си най-дребен от трима ни. Нека те спуснем в кладенеца да извадиш вода.
Щом чула това, Бадият-ул-Джамал предупредила Алаи, че братята му кроят нещо лошо, но той не повярвал.
– Как ще ме предадат, та те са ми братя! – възразил той и завързал въжето около кръста си. Бадият-ул-Джамал настояла:
– Почакай. Постъпи както искаш, но вземи тези три ореха. В първия има златна обица, във втория златна гривна, а в третия е сгъната рокля, изтъкана от най-финото злато.

Спуснали Алаи в кладенеца. Той напълнил меховете с вода и братята ги издърпали горе. Напили се с вода и разхладили животните.
– Хей, издърпайте ме – подканил ги младият принц.
– Не. Умри там и дано никой не научи, че си бил жив! – отвърнали те.

Вероломните братя остави Алаи в кладенеца и продължили към дома. Но по пътя Бадият-ул-Джамал се променила и заприличала на черна робиня. Златните пера на птицата изгубила цвета си и посивели като най-обикновени. А конят, който оставял всички след себе си, се смалил и прегърбил като стара кранта. Скоро двамата братя пристигнали в палата. Целунали ръка на баща си, допрели я до чело и казали:
– Донесохме онова, което поиска.
Царят бил щастлив, че се връщат живи и здрави и попитал:
– Къде е брат ви?
– Татко, дано Господ ти дари с дълъг живот. Брат ни умря. Ние го измихме, увихме в го покров и го погребахме край пътя.
Царят отвърнал:
– Освен Божията, няма друга сила и воля.

През това време най-малкия брат седял на дъното на кладенеца и умувал над съдбата си. Внезапно дочул звуци над себе си, вдигнал глава и видял да се спуска въже. Сграбчил го и се развикал на хората горе да го издърпат. Щом чули гласа, който сякаш идел от ада, те се изплашили:
– Кой си ти – джин или инс?
– За Бога, аз съм човек! – отвърнал Алаи.
Успокоили се хората и задърпали здраво. Пред тях изскочил младеж, хубав като пълнолуние в тъмна нощ. Принцът им разказал патилата си, а добрите хора му дали един кон и му пожелали:
– Дано Аллах открие път пред тебе и дано пътят е гладък.

Близо до своя роден град Алаи видял един овчар.
– Чичо, ще ми дадеш ли твоите дрехи в замяна на моите и този кон? – попитал принцът.
Разбира се, овчарят се съгласил и приел случката за божия благословия да припечели без да се напряга. Момъкът навлякъл овчарските дрехи и заприличал на всички дрипльовци, които се мотаят по пазара. Обходил улицата на златарите, влязъл в най-добрата работилница и попитал майстора:
– Ще ме вземеш ли за чирак?
– Можеш ли да посрещаш клиенти и да отнасяш поръчки? Ще купуваш ли въглища за огнището и можеш ли да ми готвиш? – попитал златарят.
– Ще върша всичко, което пожелаеш – отвърнал Алаи.

В деня, в който Алаи пристигнал в бащиния град, сивкавата птица отново станала златна, крантавият кон се превърнал в бърз и силен жребец, а черната робиня станала отново чудно хубава принцеса. В сърцата на двамата принца лумнала бурна любов. Те казали на баща си:
– Колко още ще чакаме? Искаме да се оженим!
Царят отишъл в покоите на принцесата и я попитал кого иска за съпруг, но тя заявила:
– Няма да се омъжа, докато не получа същата обица като тази.

Царят изпратил да повикат най-добрия майстор златар и казал:
– Искам да ми направиш една обица, същата като тази. Не е голяма, ни тежка и се побира в една орехова черупка.
– Добре – приел златарят, но като видял обицата отблизо, стреснато възкликнал: – Няма златар, който може да изработи това нещо! То не е сътворено от човешка ръка!
Царят отвърнал:
– Ако до утре не ми донесеш същата обица, ще ти избода очите и ще ти отрежа главата.

Майсторът извикал в работилницата си всички градски златари и попитал иска ли някой да изпълни царската поръчка. Но щом извадил обицата, всички врътнали глави и се втурнали към работилниците си. Останал сам майсторът и се разплакал. Така го заварил Алаи:
– Майсторе, защо плачеш? – разтревожен попитал младежът.
– Оплаквам своя живот, защото утре по обяд ще приключи – и разказал за случилото се.
– Покажи ми дрънкулката, която ти довлече такава беда – поискал Алаи.
Щом видял обицата на Бадият-ул-Джамал, момъкът се разсмял и рекъл:
– Когато бях малко момче, си играех на шиници. Тази работа за мен е като игра. Ще направя втора обица, същата като тази, дори по-хубава. Сега ме затвори в работилницата. Ще получиш втората обица утре сутрин.
– Не се присмивай над бедите ми – промълвил златарят. – Щом никой в града не може да я направи, ти как ще можеш?
– Ако не мога – отвърнал Алаи, – ще положа собствената си глава под меча на палача.
И така, майсторът го оставил.

На сутринта Алаи извадил втората обица от ореховата черупка, която принцесата му била дала и показал чифта на златаря. Колкото и да се взирал, не успял да познае коя обица е старата и коя новата. Майсторът едва не хвръкнал от радост. Хукнал при царя с обиците и получил богата награда.

Царят дал обиците на принцесата и казал:
– Сега трябва да избереш за кого ще се ожениш.
Принцесата видяла, че обиците са съвсем еднакви и разбрала че Алаи е наблизо. Затова отвърнала:
– Нека онзи, който направи обицата, ми направи втора гривна, точно като тази – и подала на царя една гривна.

Едва златарят се зарадвал на късмета си и щедрата царска награда, когато отново го извикали в двореца. Върнал се с гривната в ръка и клюмнала в отчаяние глава. Видял го Алаи и попитал:
– Майсторе, защо тъжиш? Не спечели ли достатъчно от обицата?
Без сили да вдигне очи, златарят показал гривната и безутешно захлипал.
– Това ли помрачи твоето щастие? – засмял се Алаи. – Това е работа за мен. Остави гривната и сутринта ще имаш още една, същата като тази.

Е, на следващия ден царят наградил златаря с още по-голяма кесия злато. Но принцесата отказала да си избере съпруг, докато не получи златна рокля, фина като паяжина, която се събира в една орехова черупка. Златарят рекъл:
– О, царю честити, това не е ли работа за шивачите?
Царят отвърнал ядосано:
– Ако ще ковачите да я направят, но утре искам да ми донесеш роклята или ще ти хвръкне главата.

Златарят помолил Алаи за помощ и на другата сутрин момъкът извадил дрехата от златна паяжина, тъй фина, че се побирала в една орехова черупка. Когато царят я дал на Бадият-ул-Джамал, тя казала:
– Готова съм да си избера съпруг. Но кой? Нека да направим градски турнир и всички младежи да премерят сили. Ще избера победителя.

Украсили целия град с цветя и знамена, хукнали глашатаи по улиците да разгласят, че след три дни ще има градски турнир за всички младежи, а победителят ще се ожени за онази, която по хубост надминава всички девици. Синовете на паши и везири яхнали конете си и се струпали пред царския палат. Алаи купил един кон и се присъединил към тях.

Имало надбягване, стреляне по мишена от галопиращ кон и двубои. Във всяко състезание Алаи излизал победител. До ушите на царя достигнала мълвата, че прост младеж от народа е победил всички, дори синовете му. Царят яхнал своя кон и предизвикал победителя на двубой. Но когато приближил, познал най-малкия си син Алаи. Целунал го по челото и попитал:
– Жив ли си, сине обични?
Алаи разказал всичко, което се случило, откакто напуснал палата. Накрая царят казал:
– От днес ще седнеш ти на моя трон и ще управляваш мен и твоите братя. О, Алаи, отмъсти си! Ако щеш ги убий!
Но Алаи отвърнал:
– Не. Днес ще се оженя за Бадият-ул-Джамал. Не бива сватба да се петни с кръв.
И заповядал тържеството да започне. Алаи се оженил за принцесата и управлявал народа справедливо до края на дните си.