Отмъщението на Бруно

Следобедът беше много горещ – твърде горещ за разходка или за каквото и да е друго, но ако не беше така, мисля, че нищо нямаше да се случи.

Ще ми се преди всичко да знам защо феите могат вечно да ни поучават и сбъркаме ли, да ни гълчат, а ние не бива никога да ги притесняваме. Не може да ми възразявате, че няма феи, които да са лакоми или себични, груби или измамни, защото това са врели-некипели, нали? Е, тогава ще се съгласите ли с мен, че от време на време добре ще им дойдат по малко хокане и наказания?

Направо се чудя защо не опитаме и съм доста убеден (но моля да не се говори за това на глас в гората), че ако хванете вълшебно създание и го държите два дена в ъгъла на хляб и вода, нравът му значително ще се пооправи – при всички положения поне ще спре да е тъй самонадеяно.

Следващият въпрос – кога е най-подходящото време да се срещне фея? Май мога да ви кажа всичко за това.

Правило първо – денят трябва да е много горещ – вземете го направо за даденост. И трябва мъничко да ви се спи, ама не забравяйте – не чак толкова, че очите ви да се затварят. И е задължително да сте в настроение – да го наречем „феерично“. На това шотландците му викат „езотерично“ и тази дума май е още по-удачна. Може и да не ме разбирате, но е трудно да се обясни. Почакайте да срещнете фея и тогава ще ви се изясни.

Последното правило е – не бива да свирят щурци. Засега няма да се спирам и обяснявам защо – просто трябва да ми повярвате.

Та ако всичко това се случи накуп, с малко късмет може да видите фея или поне имате много голям шанс.

И сега ще ви разкажа за едно истински лошо вълшебно създание. По-точно за две и колкото едното е лошо, толкова другото е добро, но предполагам скоро сами ще се убедите.

Вече наистина е време приказката да започне.

Беше вторник следобед, към три и половина – винаги е добре да си точен с времето. Скитах се из гората край езерото, отчасти защото нямах какво друго да правя, пък и мястото изглеждаше чудесно, отчасти (както казах в началото) защото беше твърде горещо и нямаше по-приятното място от сенките под дърветата.

Щом излязох на открито, първото, което забелязах, беше едър бръмбар, обърнат по гръб. Веднага се спуснах на коляно да помогна на горкичкия да се вдигне на крака. Но нали разбирате, често няма как да знаем какво му се ще на едно насекомо. Аз например не бих могъл да кажа, ако да речем съм пеперуда, дали е по-добре да ме пазят от свещта или да ме оставят да налетя право на нея и жив да изгоря. Ако пък съм паяк, май няма да съм особено доволен да ми скъсат мрежата и мушицата да ми избяга, но съм твърдо убеден, че! ако съм бръмбар, обърнат с краката нагоре, винаги ще съм страшно доволен някой ми помогне да се изправя.

Та, както ви разправях, спуснах се на коляно. Тъкмо да взема клечка и да преобърна бръмбара, когато мернах нещо, от което направо ми секна дъхът. Бързо се дръпнах назад от страх да не вдигна шум и да уплаша малкото създание.

Не че приличаше на тия, дето лесно се плашат. Изглеждаше тъй добра и нежна, та съм сигурен – и през ум не би ѝ минало, че някой би поискал да я нарани. Беше висока само няколко инча и носеше зелени дрехи, та едва се различаваше във високите треви, при това беше тъй крехка и изящна, че съвсем си беше на мястото – а-ха да я вземеш за цветче. Освен това мога да кажа, че нямаше крила (не вярвам в крилати феи), имаше дълга гъста кестенява коса и честни кафяви очи. И ето че дотук сторих всичко по силите си да ви я опиша как изглеждаше.

Силви (името ѝ научих по-късно) бе коленичила долу, точно като мене, за да помогне на бръмбара, но ѝ трябваше нещо повече от клечка да го изправи пак на крака. Единственото, което ѝ беше по силите, бе да претърколи тежкото нещо с двете си ръце. През това време тя неспирно му говореше – ту го гълчеше, ту го тешеше като бавачка, която вдига паднало дете.

– Де, де! Няма нужда така да ревеш. Нали не си се претрепал! Ако беше така, нямаше да можеш да плачеш и това, драги мой, е най-важната утеха против плачене! И как можа да навириш крака? А, сега виждам – нямаше защо да те питам – както винаги си тръгнал с вирната глава по пясъка. Много ясно – щом вървиш така, ще загубиш почва под краката си и ще се претърколиш – трябваше да си отваряш очите.
Бръмбарът измърмори нещо като:
– Ама аз ги отварях…
Силви го пресече:
– Знам, че не си! То кога ли е било! Все си вириш главата – толкова си самонадеян. Е, хайде да видим сега колко крака си счупил. Ха, кълна се, нито един – макар че е повече, отколкото заслужаваш! И каква полза, драги мой, от шест крака, щом, когато се претърколиш, можеш с тях само да риташ във въздуха? От мен да знаеш, краката служат за ходене. Сега не ми се сърди и спри да си перчиш крилата. Имам още нещо да ти кажа. Слез при жабока, който живее зад лютичето, предай му моите почитания – почитания от Силви – можеш ли да кажеш „почитания“?
Бръмбарът опита и изглежда успя.
– Да, точно така. И му кажи да ти даде от онзи мехлем, който вчера му оставих. Даже по-добре нека сам те натрие. Има ледено студени ръце, но ти няма да придиряш.
Май тази заръка постресна бръмбара, защото Силви продължи със сериозен тон:
– Няма защо да се правиш на важен, сякаш си твърде специален, че да те разтрива жабок. Всъщност, трябва да си му задължен. Я си представи, че няма кой друг, освен някоя крастава жаба да ти помогне, тогава какво щеше да правиш, а?
След кратка пауза Силви додаде:
– Сега може да си вървиш. Бъди добър бръмбар и спри да си вириш главата.

И тогава се подхвана цяло представление от бръмчене и жужене, трескаво бъхтене и бухане, каквото само бръмбарите си позволяват, щом решат да полетят, но още се чудят накъде да поемат. Най-сетне при един от нескопосаните си зигзаги, успя да налети право в лицето ми и докато се отърся от шока, малката фея вече беше изчезнала.

Навред търсих малкото създание, но от нея нямаше и помен. „Фееричното“ ми настроение съвсем се бе изпарило, щурците пак весело цвъртяха и тогава осъзнах, че тя наистина си е отишла.

Е, сега има време да ви обясня правилото за щурците. Щом се появи наблизо фея, те в миг спират да пеят, защото, доколкото мога да съдя, за тях всяка фея е нещо като кралица, или поне е много по-височайша от щурец. Затова, ако се разхождате и внезапно щурците замлъкнат, може да сте сигурни, че или са забелязали фея, или са изплашени, защото сте прекалено близо до тях.

Няма нужда да ви убеждавам – продължих разходката си твърде натъжен. Утеших се малко със следната мисъл: „До тук беше невероятен следобед. Просто ще продължа тихо напред и ще се оглеждам. Нищо чудно да налетя на друга фея.“

Поуспокоен така, спрях случайно поглед на едно растение с кръгли листа и необичайни дупки, изрязани в средата на някои от тях. „Ха! Бръмбар листояд – безгрижно отбелязах.“ Трябва да ви кажа, че съм твърде вещ по естествознание (например от раз различавам пиле от коте) – и тъкмо отминавах, когато внезапна мисъл ме накара да се закова и по-внимателно да огледам листата.

Обзе ме плах радостен трепет, защото забелязах, че дупките са подредени и образуват букви. На три листа един до друг бяха написани Б, Р и У, а след още малко ровене намерих още два, на които имаше едно Н и едно О.

Дотогава „фееричното“ ми настроение напълно се беше възстановило. Тозчас забелязах, че щурците са млъкнали и се почувствах абсолютно уверен, че „Бруно“ е вълшебно създание и е някъде съвсем наблизо.

И той наистина беше тук – тъй близо, че едва не го подминах, което щеше да е ужасно. Цял живот щях да си мисля, че вълшебниците могат да бъдат подминати, макар да вярвам, че те са нещо като блуждаещи пламъци нощем и няма как да ги подминеш.

Представете си кое да е красиво момченце, което познавате, възпухкаво, с розови бузки, големи тъмни очи и рошава кестенява коса, а после го смалете достатъчно, та цялото да влезе в кафена чашка и ще получите съвсем точна представа какво беше това малко създание.
– Как се казваш, момченце? – подех аз възможно най-мило.

Между другото, това е едно от любопитните неща в живота, което не успях докрай да разбера – защо винаги повеждаме разговор с децата, като ги питаме за имената им. Дали защото смятаме, че сами по себе си не са достатъчни и името ще ги направи малко по-големи? И през ум не би ви минало да попитате възрастен човек за името, нали? Но както и да е, усещах, че е твърде важно да науча как се казва малчугана, затова, като не ми отговори, го попитах малко по-силно:
– Как се казваш, човече?
– Ти как се казваш? – отвърна той, без дори да ме погледне.
– Казвам се Луис Карол – отвърнах кротко, защото беше прекалено малък, за да ме ядоса неучтивият му отговор.
– Херцог на Нещо си ли? – попита той, за миг ме погледна и пак продължи да работи.
– Не, не съм херцог – отвърнах малко засрамен, че трябва да призная това.
– Ама си достатъчно голям за двама херцози – отбеляза дребосъкът. – Предполагам, че тогава си сър Някой си?
– Не – отвърнах още по-засрамен. – Нямам никаква титла.
Малкият вълшебник изглежда си рече, че в такъв случай не си струва труда да ми говори. Мълчаливо продължи да копае и да къса цветята на парченца, веднага щом ги изскубне от земята.
След няколко минути опитах отново:
– Моля те, кажи ми как се казваш?
– Б’уно – отвърна малчуганът с готовност. – Преди малко защо не каза „моля“?
„Това ни учеха в детската градина“ – рекох си аз, като се върнах много години назад (близо сто и петдесет) до времето, когато самият аз бях малък. Тогава нещо ми хрумна и попитах:
– Ти да не си един от вълшебниците, които учат децата да са добри?
– Ами понякога се налага – отвърна Бруно – и това е една от безбʼойните досади.
След тези думи дивашки разкъса една теменужка на две и стъпка парчетата.
– Бруно, какво правиш? – попитах аз.
– Развалям гʼадината на Силви – беше отговорът, който Бруно първоначално ми даде.
Но докато късаше цветята, продължи да си мърмори: „Гадното сʼъдливо нещо – не даде да си поиграя тази сутрин, а тъй ми се щеше – каза, че трябвало първо да си свърша уроците. Уроците, така ли! Ама и аз добре ще я подредя, та да се сащиса накрая!“
– О, Бруно, не бива да правиш това – извиках аз. – Не бива да мъстиш! Това е лошо и опасно!
– Да мъʼтя ли? – повтори Бруно. Ама че забавна дума! Май я мислиш за лоша и опасна, защото, ако да речем съм квачка и задълго оставя гнездото си, не може да се отʼече – яйцата ще изстинат и пиленцата вътре ще измрат.
– Не, не да мътиш – възкликнах аз, – това, което правиш се нарича отмъщение – от-мъ-щение (изрекох много бавно и отчетливо).
Но нямаше как да не забележа, че и в двата случая обяснението на Бруно подхожда чудесно.
– О! – учуди се Бруно, като отвори широко очи, но не посмя да повтори думата.
– Хайде, Бруно! Пробвай да повториш! – весело подхвърлих аз: „от-мъ-щение, от-мъ-щение.“
Но Бруно само поклати глава и отвърна, че не може, защото устата му нямала подходяща форма за подобни думи. Колкото повече се смеех, толкова повече се мусеше малчуганът.
– Е, все едно, човече! – рекох накрая. – Да ти помогна ли да си свършиш тук работата?
– Да, много те моля – отвърна Бруно доста смирено. – Само се чудя как да сащисам Силви още повече. Днес е толкова опака, че с мъка може да я изтъʼпиш!
– Слушай, Бруно, сега ще те науча на най-възхитителния начин за мъстене!
– Нещо, което здраво ще я сащиса ли? – попита Бруно със светнали очи.
– Нещо, което здраво ще я сащиса. Първо ще оплевим цялата градина. Виж оня ъгъл колко е буренясал – едвам се виждат цветята.
– Ама това няма да я сащиса – отвърна Бруно озадачен.
– А после – продължих аз, без да му обръщам внимание – ще полеем онази леха на височинката. Виж колко е суха и прашасала.
Бруно ме изгледа внимателно, но този път нищо не каза.
– И трябва – не спирах да изреждам, – да се изметат пътеките. Също онази коприва да се изреже – толкова е близо до градината, че пречи да се минава…
– Какви ги говориш? – прекъсна ме Бруно нетърпеливо. – Това и на йота няма да я сащиса!
– Как да няма? – изрекох невинно. – Накрая май трябва да наредим малко шарени камъчета – колкото да отделим лехите една от друга. Ще стане много красиво.
Бруно се обърна и отново внимателно ме изгледа. Най-сетне нещо просветна в очите му и каза с напълно променен тон:
– Чудесно – нека да натʼупаме безбʼой купчинки – едните ʼелички, другите черни.
– Ще стане страхотно – зарадвах се аз. – Ами Силви, тя кои цветя обича най-много?
Преди да отговори, Бруно трябваше да лапне палец и малко да помисли:
– Теменужки – рече накрая.
– Има чудесна туфа долу до езерото…
– Ами хайде да я ʼонесем! – извика Бруно и лекичко подскочи. – Насам! Дай ръка да ти помогна през тревата. Тази остʼица реже като нож и става опасна надолу по пътя.
Не можах да се въздържа и при тези думи се засмях – напълно беше забравил с какъв великан разговаряше.

– Не, още не, Бруно – отвърнах аз. – Трябва да обмислим кое да свършим първо. Виж само колко работа ни чака.
– Да, нека помислим – рече Бруно, пак пъхна палеца си в устата и седна до една умряла мишка.
– За какво ти е тази мишка? – попитах аз. – Трябва да я заровиш или да я метнеш в езерото.
– Та нали с нея се мери! – възмути се Бруно. – Как ще направиш градина без нея? Всяка леха трябва да е дъʼга три мишки и половина и широка две.
Той грабна мишката за опашката да ми покаже как се мери с нея, но аз го спрях от страх, че преди да е свършил, „фееричното“ ми настроение ще се изниже и никога повече няма да видя ни Силви, ни него.
– Най-добре ти да оплевиш лехите, докато аз събера камъчетата за пътеката.
– Дадено! – извика Бруно. – И докато работим, ще ти разкажа всичко за гъсениците.
– Добре, нека чуем всичко за гъсениците – съгласих се аз, докато събирах камъчета на купчинки и ги разделях по цветове.
Бруно продължи с тих забързан глас, сякаш по-скоро сам си говореше:
– Вчера видях две малки гъсеници на един кʼон, точно там, където се влиза в гората, много ʼелени с жълти очи, но те не ме видяха. Едната носеше цяло кʼило от пеперуда, нали разбираш? Много светʼо и покрито с пера. Май не искаше да го яде, ами се канеше да го ползва като наметало през зимата, а?
– Може би – отвърнах аз, защото Бруно бе обърнал последната си дума във въпрос и очакваше да му отговоря.
За малчугана това бе напълно достатъчно и той весело продължи:
– Но тя не щеше другата гъсеница да види кʼилото, нали разбираш, та какво да стоʼи, освен да го носи с левите си крака, а с десните да ходи. И много ясно – взе, че се прекатури.
– Прекатури? – попитах аз, като се хванах за последната дума, защото, да ви кажа честно, не слушах много внимателно.
– Претърколи се – обясни Бруно страшно сериозно – и ако някога си виждал как пада гъсеница, щеше да знаеш, че това е голяма работа и нямаше да се пулиш и сʼееш така – и повече няма да ти разказвам.
– Бруно, Бруно, аз не исках да се смея. Виж колко съм сериозен сега.
Но Бруно само присви рамене:
– Не ми разправяй. Виждам искрици в очите те – точно като луната.
– Бруно, приличам ли ти на луната? – попитах аз.
– Лицето ти е кръгло и широко като луна – отвърна Бруно замислено. – Не сияе тъй ярко, но е по-чисто.
Не можах да се въздържа и се засмях:
– Бруно, аз си мия лицето, а луната никога не прави това.
– Да бе, да! – възмути се Бруно, приведе се напред и зашепна с тържествен глас: – Всяка нощ лицето на луната става все по-мръсно, докато накрая съвсем го окаʻя. И тогава – той прекара ръка през розовото си личице – тя го измива.
– И пак става чисто, така ли?
– Не веднага – отвърна Бруно. – Леле, колко много има да учиш! Мие се малко по малко, но започва от другия край.
Докато ми разказваше, седеше спокойно със скръстени ръце на умрялата мишка, напълно зарязал плевенето, затова се наложи да кажа:
– Първо работата, после забавленията – никакви разговори повече, докато тази леха не стане готова.

Последваха няколко минути тишина, през които сортирах камъчетата и се забавлявах да гледам как Бруно размерва градината. Досега не бях виждал да се прави така. Преди да започне плевенето, измерваше лехата, сякаш се страхуваше, че плевенето ще я смали и ако се окажеше по-дълга, започваше да тупа с юмручета по умрялата мишка и да вика:
– Айде пак! Пак е по-дълго! Писна ми да се боʼя! Тази опашка трябва да я опнеш напʼед, както ти казах!

– Ще ти кажа какво ще направя – заговори почти шепнешком Бруно, докато работеше. – Ще ти взема покана за официалната кралска вечеря. Познавам един от оберкелнерите.
Не можах да се сдържа и се разсмях на идеята.
– Келнерите ли канят гостите? – попитах аз.
– О, не, не да седиш на трапезата! – отвърна бързо Бруно. – За шетане, нали знаеш. Харесва ли ти? Подаваш чинии и т.н.
– Е, ама това не е така приятно, като да си на масата, нали?
– Много ясно, че не е – рече Бруно с такъв тон, сякаш направо ме съжаляваше за невежеството. – Ама щом не си дори сър Еди-кой си, не може да очакваш да седиш на масата, нали разбираш.
Отвърнах, колкото може по-кротко, че не очаквам, но това е единственият начин, който ми е приятен да ходя на официални вечери. Бруно тръсна глава и рече с бая обиден тон да правя каквото си ща – знаел мнозина, които биха си дали едното ухо, за да отидат.
– Бруно, а ти самият ходил ли си?
– Миналата година веднъж ме поканиха – отвърна Бруно смирено. – За миенето на супените чинии. О, не, не, искам да кажа за десеʼтните чинии – беше велико. Но най-великото беше, когато накрая поднесох чаша сайдер на херцога на Глухарчето!
– Наистина велико! – потвърдих, като хапех устни да не избухна в смях.
– Нали? – попита Бруно настойчиво. – Да знаеш, че не на всеки се пада чест като тази!

Та се замислих за всички странни неща на този свят, които наричаме „чест“, но всъщност не притежават и частица повече чест от това, на което милият Бруно така се е зарадвал (между другото, дано вече сте го харесали поне малко, въпреки лошотията му) – да поднесе чаша сайдер на херцога на Глухарчето.

Не знам колко време щях да премислям това, ако Бруно не беше ме сепнал:
– О, бързо ела тука! – извика той лудо развълнуван. – Хвани го за другия рог! И минута повече няма да го удържа!
Малчуганът отчаяно се бореше с огромен охлюв. Висеше на единия му рог, и едва не си счупи гръбнака от усилие да го смъкне на земята от стрък трева.

Осъзнах, че с градинарството ни е свършено, ако! позволя подобни неща да продължават, затова грабнах охлюва и го сложих нависоко, където дребосъкът не можеше да го стигне.
– Бруно, после ще ловуваме охлюви – рекох аз, – ако изобщо пожелаеш. Но какво полза, дори да успееш?
– Каква полза, когато хванеш лисица? – отвърна Бруно. – Аз знам, че вие, големите, ловувате лисици.
Опитах да измисля няколко добри причини защо ние „големите“ можем да ловим лисици, а той не може да лови охлюви, но нищо не ми хрумна и накрая обявих:
– Май едното е толкова добро, колкото другото. Някой ден и аз ще изляза на лов за охлюви.
– Дано не си тъй глупав – рече Бруно, – че да тръгнеш сам. Защото никога няма да успееш, ако няма кой да го хване за другия рог!
– Разбира се, че няма да съм сам – отвърнах твърде сериозно. – Между другото, този вид охлюви ли са по-добри за ловуване или ще ми препоръчаш онзи вид без черупки?
– О не, никога не ловуваме онези без черупки – отвърна Бруно и при тази мисъл леко потрепери. – Те са твърде сʼъдливи, пък и ако паднеш върху тях, ужасно лепнат!
Дотогава почти бяхме свършили с градината. Аз донесох малко теменужки и Бруно тъкмо ми помагаше да посадим последната, когато внезапно спря и обяви:
– Аз съм уморен.
– Почини си тогава – отвърнах аз, – ще продължа сам.
Бруно не чака втора покана и веднага се захвана да наглася умрялата мишка в нещо като диван.
– Ще ти изпея една песничка – рече той, като се изтегна удобно.
– Хайде – подканих го аз. – Няма нищо, което да обичам повече.
– Коя песен избираш? – попита Бруно, докато затегли мишката към друго мястото, откъдето ме виждаше по-добре. – Най-хубавата е „Зън, зън, зън“.

Няма как да устоиш на явен намек като този, но аз се престорих, че за миг се замислям и после казах:
– Да, най-хубавата е „Зън, зън, зън“.
– Това показва, че разбираш от музика – отвърна Бруно очарован. – Колко камбанки искаш? – и при тези думи пъхна палец в уста, за да ми помогне да мисля.
Наблизо бе цъфнала само една камбанка, затова отвърнах много сериозно, че този път ще минем с една, откъснах я и му я подадох. Бруно прекара ведъж-дваж ръка през цветчетата, както музикантите настройват своите инструменти – под пръстите му се разнесе най-нежният и сладък ромон. Никога не бях слушал цветна музика и май никой друг не би могъл, освен ако не е във „феерично“ настроение.

Чудя се как да ви я опиша. Май мога само да кажа, че напомняше камбанен звън, долитащ от хиляда мили. Щом настрои цветчетата, Бруно седна на умрялата мишка (изглежда никъде другаде не му беше удобно) и като ме погледна с весели искрици в очите, започна. Между другото, мелодията беше крайно любопитна. Може сами да опитате – ето и нотите:

Първите четири реда изпя весело и живо, като подрънкваше с камбанките в такт, но после продължи много бавно и нежно, като весело махаше с камбанките насам-натам над главата си. Щом свърши първия куплет, спря да ми обясни:
– Нашият крал се казва Биберон – май, че искаше да каже Оберон. – Той живее ей там, оттатък езерото и от време на време идва с малка лодка, а ние излизаме да го посрещнем и му пеем тази песен, нали разбираш.
– А после похапвате заедно, така ли? – попитах дяволито.
– Не бива да говориш – бързо ме пресече Бруно, – прекъсваш песента.
Аз отвърнах, че повече няма да правя така.
– Самият аз никога не говоря, докато пея – продължи той много сериозно – и ти също не бива.
После пак настрои камбанките и отново запя:

С тих шепот го прекъснах:
– Тя идва!
Бруно спря песента точно навреме, за да не го чуе Силви. После, щом я видя внимателно да си проправя път през гъстата острица, се втурна презглава към нея като малък бик и се развика:
– Гледай, гледай – насам!
– Накъде? – попита Силви доста изплашена и се заозърта на всички страни да види къде е опасността.
– Насам! – рече Бруно и внимателно я обърна с лице към гората. – Ех, че си бъʼзоходка. Сега върви заднишком – спри да се плашиш, няма да срещнеш никакви пʼечки.
Но Силви непрестанно се натъкваше на пʼечки. Пламнал от нетърпение, той я мъкнеше през толкова клечки и камъни, та беше истинско чудо как горкото дете успя да се задържи на краката си. Но Бруно беше твърде развълнуван, за да мисли какви ги върши.

Мълчаливо му посочих най-доброто място, където Силви да застане, за да може с един поглед да обхване цялата градина. Той я качи на една височинка колкото едър картоф и когато спряха, аз се дръпнах в сенките на дърветата, за да не ме види Силви.

Разнесе се триумфалният вик на Бруно:
– Сега може да гледаш! – и последва шумно ръкопляскане, но това го свърши единствено Бруно.
Силви бе потънала в мълчание – седеше и се взираше със събрани като за молитва ръце и аз взех да се плаша, че хич не ѝ харесва.

Бруно също тревожно я гледаше и когато тя скочи от могилката и заобикаля нагоре-надолу, той тръгна подире ѝ, очевидно притеснен, че тя сама ще вземе решение дали ѝ харесва, без дори най-малката негова намеса.

Най-сетне тя пое дълбоко дъх и произнесе своята присъда със забързан шепот и без капка жалост към граматиката:
– Това е най-прекрасното нещо, което никога не съм виждала през целия си живот!
Малчуганът беше тъй възхитен, сякаш се бяха произнесли всички съдии и съдебни заседатели накуп в цяла Англия.
– Бруно, ама ти наистина ли съвсем сам я направи? – попита Силви. – И само заради мен?
– Помогнаха ми малко – започна Бруно с щастлива усмивка при нейната изненада. – Работихме целия следобед – надявах се да я харесаш… – и тогава устната на клетото момченце затрепера. В следващия миг той избухна в сълзи, втурна се към Силви, обви ръчички около врата ѝ и зарови лице в нейното рамо.

Гласът на Силви също леко се разтрепери, когато в отговор му зашепна:
– Защо, какво има, миличък? – и опита да вдигне лицето му и да го целуне.
Ала Бруно още по-здраво се вкопчи в нея, взе да подсмърча и май нямаше да се успокои, докато не си признае всичко.
– Отначало исках-да-ти-убия-гʼадината, ама никога-никога… – и тогава избухна втори порой сълзи, които потопиха остатъка от изречението.
Най-сетне, когато дар словото му се възвърна, той каза:
– Силви, хареса ми да садя за тебе цветя – никога преди не съм бил така щастлив – и розовото му личице, както си беше цялото мокро от сълзи, най-сетне се показа за целувка.
Дотогава вече и Силви плачеше, та едва успя да промълви:
– О, Бруно! – и аз никога не съм била така щастлива…
Само дето защо тези две деца, които никога досега не са били така щастливи, трябваше да плачат, си остана огромна загадка за мен.

Е, и аз бях много щастлив, но разбира се, не плачех – нали „големите“ не плачат – това сме го оставили само за вълшебниците. Но изглежда неусетно беше заръмяло, защото по бузите ми се изтърколиха една-две капки.

После двамата отново обиколиха цялата градина, цвете по цвете, сякаш е дълго изречение за изговаряне, с целувки за запетайки и голяма прегръдка за точка, когато стигнаха до края.
– Силви, знаеш ли, че това беше моето мъʼтене? – рече Бруно тържествено.
Силви весело се разсмя:
– Какво искаш да кажеш? – попита тя, като отметна с ръце назад тежката си кестенява коса и го погледна игриво – в очите ѝ още блестеше огромна сълза.

Бруно пое дълбоко дъх и с огромно усилие си нагласи устата:
– Искам да кажа от-мъ-щение – рече той, – изʼакай, ей сега ще ти обясня.
Изглеждаше тъй горд и щастлив, че най-сетне успя да каже думата правилно, че направо му завидях. Но Силви изобщо не го изʼака, ами бързо го целуна по двете бузки, което беше също толкова добре.

Двамата се залутаха сред лютичетата, всеки прегърнал нежно другия, шепнеха и се смееха и ни веднъж не погледнаха към мене, горкия. Но точно преди съвсем да ги изгубя от поглед, Бруно обърна глава назад и мимоходом ми кимна през рамо за сбогом. Това беше цялата благодарност, която получих за своя труд.

Знам, мъчно ви е, че това е краят на историята, нали? Затова ще ви кажа още нещичко. Последното, което видях от тях беше следното – Силви се наведе към Бруно и го помоли:
– Бруно, знаеш ли, съвсем забравих онази трудна дума – ще я кажеш ли отново. Хайде! Само веднъж, миличък!