Ковачът и Дребосъците

Отвъд западните брегове на Ирландия, навътре в Атлантическия океан, има няколко пустеещи острова. Много, много отдавна, там живял един ковач със сина си. Момчето растяло добро, силно и здраво, а баща му го обичал с цялото си сърце. Двамата водели простичък честит живот и малкото им съседи дълбоко ги уважавали.

Една сутрин, както всеки ден, бащата станал много рано и направо се смаял, когато заварил сина си още в леглото.
– Хайде, сине, ставай! – подканил момчето, но то останало да лежи мълчаливо.
– Хайде, хайде, сине, чака ни работа!
Ала той не помръдвал – лежал без да каже и дума.

Бащата надвесил лампата над него и безумно се уплашил, като го видял блед като платно и странно състарен. Без да пророни и дума, болникът цял ден останал в леглото. Същото станало на другия, и на по-другия ден и все така продължавало. От мъки и тревоги бащата спрял да работи – седял и се взирал в детето си, а то чезнело пред очите му.

Злочестият човек докрай изгубил надежда. И точно тогава на острова пристигнал един мъдър човек. Странникът хвърлил поглед към момчето и рекъл на бащата:
– Ха, няма никога да вдигнеш тоя лентяй от леглото! Това не е синът ти, а подхвърлено дете от Дребосъците. Те са задигнали сина ти!
Ковачът загубил ума и дума.
– Кажи, знаеш ли как да си върна момчето?
– Ще ти помогна, ама няма да е лесно. Дребосъците не пускат пленниците си лесно.

Странникът извел навън ковача и посочил хълма, който се извисявал над селото.
– Там вътре е синът ти.
Тези думи направо смазали ковача и той безутешно заридал:
– Никога няма да видя детето си. Ох, ох, какво да направя?
– За начало спри да хленчиш и да приказваш безсмислици – пресякъл го мъдрецът. – Раздухай огъня в стаята и щом добре се разпали, грабвай подхвърленика и го хвърли насред пламъците. Смееш ли да сториш това?
Ковачът си избърсал сълзите и промълвил.
– Готов съм на всичко, за да си върна момчето.
После се върнал в стаята и без да отделя поглед от чуждото нещо в леглото на детето си, здраво разпалил огъня. Когато пламъците лумнали високо, в очите на подхвърленичето блеснал страх и внезапно то проговорило със слабичък гласец:
– Какво се каниш да правиш?
– ТОВА се каня да правя! – отвърнал ковачът, грабнал подхвърленика и го метнал сред пламъците. Разнесъл се страховит крясък и на тавана се отворила огромна дупка. От подхвърленика не останал и помен.

– Добра работа свърши – похвалил го мъдрецът, като потрил доволно ръце. – Сега идва ред на трудната част. По пълнолуние ще влезеш в хълма до селото. Ще вземеш със себе си Библия и меч, а под плаща си ще скриеш един петел. Видиш ли сина си, грабвай го и бягайте с все сила, защото от това зависи живота ви. Дребосъците ще се спуснат след вас. Тогава ще извадиш петела. Те ще помислят, че зазорява – в миг ще се скрият в земята, а вие ще се спасите.

Дошло пълнолуние и ковачът поел разтреперан нататък. Пред изумения му поглед една врата в подножието на хълма започнала бавно да се отваря. Човекът поел дълбоко дъх, запречил я с меча да не се затваря и прекрачил вътре. Напълно поразен, сиротият баща се заковал на прага – намирал се в ярко осветена зала, пълна със стотици дребосъци. За своя най-голяма радост, скоро мернал момчето си, а то, щом познало баща си, лекичко се усмихнало.

Когато Дребосъците усетили, че в залата има натрапник, се развикали гневно. Но ковачът вдигнал Библията високо и врявата стихнала в съскане. Момчето протегнало ръка към баща си и двамата хукнали към вратата. С бесни викове дребосъците се спуснали подире им. Аха да ги сграбчат, но ковачът измъкнал петела, който гръмогласно закукуригал. В настаналата олелия двамата успели се мушнат през вратата и се изтърколили вън на тревата. Мечът литнал подире им и вратата шумно се затръшнала.

Голяма била радостта в селото, когато двамата се завърнали живи и здрави. По случай избавлението се вдигнало голямо празненство и тържествата продължили дълги дни.

Оттогава ковачът и синът му преуспели и забогатели – отвред валели поръчки. Възхитените купувачи оглеждали прекрасните си нови мечове и от време на време някой подхвърлял шеговито на момчето:
– Сякаш си учил при вълшебните ковачи!
А то просто се усмихвало.