Имаше едно момче на име Лео, което не винаги знаеше как е най-добре да постъпи.
– Искам да съм добър – рече веднъж то на приятелите си, – но никога не съм сигурен как е най-добре да постъпя.
Тримата му приятели добре го разбираха и искаха да му помогнат.
– Да можех да отговоря само на три мои въпроса – продължи Лео, – щях винаги да знам кое е най-доброто. Чудя се: Кое е най-точното време да направя нещо? Кой е най-важният на света? Кое е най-важното нещо?
Приятелите се замислиха за първия въпрос. Първа заговори совата Ася:
– За да разбереш кога е най-точното време, трябва предварително да обмислиш нещата. – рече тя.
Котката, която беше твърде дебела, за да скочи на масата, дърпаше с нокти покривката с надежда да падне нещо вкусно отгоре, се обърна и рече:
– За да разбереш кога е точното време за нещо, трябва много да внимаваш и да си отваряш очите на четири.
Накрая кучето, което дремеше до печката, добави с прозявка:
– Не бива да разчиташ само на себе си. Прекалено много неща стават едновременно и не може сам да внимаваш за всичко. Трябва да имаш приятел – по-добре виждат два чифта очи. От приятелите ще получиш най-добрите съвети. Ето, например, ако Писана не престане веднага, вазата върху масата ще я цапне по главата.
И наистина – само след миг вазата се разби на пода, но не подмина и котешката глава.
Лео помисли малко, после зададе своя втори въпрос:
– Кой е най-важният?
– Който може да се издигне най-високо, той е най-важният – обади се Ася и литна нанякъде.
– Докторите са най-важните, защото помагат на болните – жално измяука Писана и почеса цицината на главата си.
– Най-силният винаги е най-важен! – излая Шарко.
Момчето пак се замисли. След малко зададе своя трети въпрос:
– Кое е най-важното нещо?
– Летенето е най-важното нещо, защото само така ще се издигнеш високо – рече без колебание совата.
– Най-важното нещо на света е да се забавляваш – засмя се Писана.
– Да се биеш и да побеждаваш, това е най-важно – излая кучето убедено.
Момчето мисли дълго-дълго. То обичаше своите приятели и знаеше, че дават най-доброто от себе си да му помогнат. Но тези отговори някак си не изглеждаха верни. Внезапно му хрумна чудесна идея:
– Сетих се! Ще попитам костенурката. Тя е стара и сигурно ще ми помогне.
Лео се качи навръх планината, където живееше мъдрата костенурка. Когато пристигна, тя тъкмо прекопаваше градинката си.
Костенурката беше твърде стара и немощна и копаенето не беше лесно за нея.
– Имам три въпроса и дойдох да те помоля за помощ – рече Лео. – Кое е най-точното време да направя нещо? Кой е най-важният на света? И кое е най-важното нещо?
Костенурката го изслуша мълчаливо и се усмихна. После продължи да копае.
– Май си уморена – рече момчето накрая. – Дай да ти помогна.
Костенурката благодари и му подаде мотиката.
И понеже копаенето беше по-лесно за Лео, отколкото за престарялата костенурка, той продължи да копае и довърши цялата работа.
Тъкмо привършиха и небето причерня. Заплющя силен дъжд, а Лео и костенурката хукнаха да се подслонят. Внезапно между гръмотевиците се разнесе жален вик за помощ. Момчето се втурна по склона и долу в дерето зърна малко мече – едно паднало дърво беше затиснало крачето му. На всичко отгоре мечето беше подгизнало и се тресеше от студ. Но щом зърна момчето, така се уплаши, че пребели очи и припадна. Лео внимателно освободи малчугана и го занесе в къщата на костенурката. За късмет раната не беше опасна, момчето я превърза, подсуши мечето и го уви в топло одеяло да се стопли.
Старата костенурка се засмя, когато видя как постъпи Лео.
Внезапно се почука на вратата. Момчето хукна да отвори и… О, каква изненада!
Пред него бяха скъпите му приятели – Ася, Писана и Шаро. Един през друг те заразказваха колко са се уплашили за него и как тръгнали насред бурята да го търсят. Всички бяха много развълнувани, всеки искаше да добави нещо – вдигна се такава олелия, че мечето се събуди.
– Мама? Къде е мама? – проплака малчуганът.
– Ти беше сам-само в гората. Как се загубихте с мама? – смая се Лео.
– Бяхме за гъби, когато бурята ни застигна – заразказва мечето. – Тъкмо наближихме бърлогата, когато земята под мене поддаде и се затъркалях по сипея към дъното на дерето. Докато се опомня, нещо изтрещя, едно дърво падна и ме заклещи. После, после… беше много студено и… и повече не помня нищо – разплака се отново то.
По това време бурята вече беше отминала, но навън беше съвсем тъмно.
– Не бой се – обади се совата. – Аз и Писана виждаме в тъмното. Ще литна напред и ще намеря мама Мецана. Ще ѝ кажа да спре да те търси и да те чака в бърлогата. Писана ще избере най-лесната пътека, ще светне с очите си като с фарове и ще ви отведе там.
Речено-сторено. Скоро малкото мече беше в прегръдките на мама.
Лео така се зарадва – спаси мечето и с помощта на приятелите си го заведе при майка му. Но усети и разочарование – все още не знаеше отговорите на трите си трудни въпроса.
Затова пак ги зададе на костенурката. Тя го погледна и рече:
– Че ти вече получи отговорите!
– Така ли?! – смая се момчето.
– Вчера, ако не беше останал да прекопаеш градината, нямаше да чуеш виковете на мечето за помощ. Следователно това беше най-точното време да прекопаеш градината. Аз бях най-важната и най-важното нещо беше да ми помогнеш – рече костенурката. – После най-точното време бе времето, когато спаси мечето. Тогава от всички най-важно беше раненото мече. А най-важното нещо беше да го превържеш и стоплиш. Затова запомни – най-точното време винаги е сега. Най-важният винаги е онзи, който е до тебе. А най-важното нещо е да сториш за него нещо добро – та нали затова сме пратени на тази земя.
Prikazki.eu е дар от хора като вас за българските деца – малки и пораснали. Ако четенето ви е донесло радост и знание, ви приканваме да станете част от вълшебния ни дар.
Помогнете както можете – с дарение или споделяне!
КРЕДИТ: По „Три вопроса“, 1903г. на Лев Толстой и „The Three Questions“, 2002г. – Jon J. Muth; КОРИЦА: Jon J. Muth; АДАПТАЦИЯ: Л.Петкова, © prikazki.eu 2026г.;
