Издебна мечката вълка в гората,
простря го като дрипа на земята,
намачка го добре –
вълкът душа започна да бере,
очите си от мъка ококори
и на мецана жалко проговори:
– Аз толкова те, сестро, уважавам
и съжалявам,
че ти, приятелко добра,
не ме разбра!
Лисицата и заека – признавам,
не уважавам
и мразя ги дори.
Пусни ме да си ида – разбери,
нима във мене нямаш ти доверие?
– Това, което думаш, лицемерие
и подлост се нарича, драги мой!
Познавам аз прекрасно нрава твой:
трепериш ти пред мен – добре разбрах,
не от любов – трепериш ти от страх!
Пред заека треперил би, ако
закърмен беше с мечешко млеко!…
Когато падне ти в ръцете враг
и почне да ти се кълне в любов –
бъди готов: не вярвай във лъжи,
по-здраво го вържи!
КРЕДИТ: „Вълкът и мечката“ – Васил Павурджиев, из „Басни“, Изд. Фондация Ал. Стамболийски, 1948г.;
