Дружба

Събраха се за дружба уж сърдечна, вечна
(а то кажи го – и за подигравка)
проклетата и мрачна кукумявка
и чайката игрива, волна, нежна –
белоснежна.
Те срещнаха се на скалата в мрак –
там чайката се спря с безгрижен грак,
под нея тихо плискаха вълните
и ласкаво целуваха скалите,
а на морето в светлите бразди
оглеждаха се хиляди звезди.
Извика кукумявката тогаз:
– Аз
живея тъй самотна и жадувам
да другарувам
със някоя добра сестрица –
самотна птица!
А чайката във отговор ѝ peче:
– От тебе аз не се отделям вече!
Да се сдружим
и нека скръб и радост да делим!…

Но утрото кога огря в позлата,
и чайката разпери си крилата
и литна волна над вълните пак –
потъна кукумявката във мрак.
Във слепота деня посрещна тя
и чайката напразно си летя,
напразно над скалата се извива:
там сгушена стоеше мълчалива
другарката ѝ мрачна – без очи
под бликналите слънчеви лъчи…
Денят за нея беше в нощ роден,
а тъмна нощ бе слънчевия ден.
Така се двете дружки не разбраха
и никога се вече не събраха …

Не си търси другари ти случайни –
незнайни.
Добре другаря си ти провери
и разбери,
лъвът със лъв, когато другарува,
добрува,
а чайка, щом дружи със кукумявка,
изпращат я навред със подигравка!