Пасеше си магарето веднъжка
и дъвчеше бодили с сила мъжка.
Край него, посред нежната тревица,
едно цветче заклима със главица –
на блед синчец гальовна, мила дружка –
теменужка. Магарето я зърна отдалече,
па спря при нея и така ѝ рече:
– Я, ти ли си? Познах те, Теменуго!
Като тебе цвете няма друго!
Поети те възпяват в целий свят,
разливала си чуден аромат,
от теб гората лъхала на младост
и пръскала си чудна, чудна сладост!
Я дай да видя, дай да помириша
и аз за тебе песен да напиша!
Оселът пръхна, ноздрите разтвори,
надвисна се над цветето отгоре,
мириса дълго, после се ухили
и взе да цвили:
– И туй ми било чуден аромат?
И туй ми било чуден горски цвят?
От теб не сетих сладост за парица –
миришеш като всякоя тревица –
извика клепоухият тогаз
и продължи завчас:
– Преценка за да мога правилна да дам –
ще те изям,
ще ти опитам сладостта
с уста!
И като рече туй, оселът зяnна
и хубавото цвете лапна!
Така се случва често: красотата
загива на магарета в устата!
КРЕДИТ: „Критик“ – Васил Павурджиев, из „Басни“, Изд. Фондация Ал. Стамболийски, 1948г.;
