Надлъж и шир се славел турският султан Абдула със своето разсипничество. Големите данъци, които събирал от поданиците, не стигали да покрият несметните му харчове за развлечения и пиршества, които устройвал в своите сараи. На бърза ръка султанът пропилял всичкото злато в хазната, събрано от покойния му баща.
Веднъж прахосникът Абдула свикал в двореца своите министри и мрачно им казал:
– Хазната съвсем се изпразни – вътре няма и пет гроша. Давам ви три дни срок да измислите как да се напълни. Не успеете ли, знайте, че до един ще ви обезглавя. Сега си вървете!
Министрите навели печално глави и се разотишли.
На третия ден всички пак се събрали в султанския сарай.
– Велики Абдула, аз измислих как да напълним хазната – промълвил един от министрите и сторил нисък поклон.
– Говори тогава, Саид — зарадвал се султанът.
Министрите се спогледали. Кротък лъч надежда пробягал по печалните им лица. Саид пак се поклонил и заговорил:
– В държавата ни, славни повелителю, живее един евреин, който е несметно богат. Извикай го в двореца и го обвини в нещо, заради което да го осъдиш на смърт и ще присвоиш богатството му.
Министрите се спогледали. Лъч надежда проблеснал по лицата им, пребледнели от страх.
– Добре си го намислил, Саид. Но не каза в какво да обвиня невинния евреин – отвърнал султанът със светнали очи.
– Да обвиниш някого за нещо, е най-лесната работа, богоизбрани господарю. Когато евреинът се изправи пред теб, ти го попитай: „Коя е най-добрата вяра?“ Ако отвърне израилтянската или християнската, ти ще кипнеш от яд и ще го обвиниш, че оскърбява нашата, мохамеданската вяра. Ако пък отвърне, че мохамеданската е най-добра, ще го обвиниш, че вместо нея той изповядва израилтянската. Евреинът няма как да отговори на въпроса и ти, всесилни султане, с право ще го осъдиш на смърт.
И султанът, и министрите засияли от радост, защото намерили за мъдро предложението на Саид.
Още същия ден извикали в двореца евреина и той спокойно изслушал въпроса на всесилния султан.
– Кажи ми, човече – завършил гневно всесилният господар, – коя е най-добрата вяра?
Евреинът ниско се поклонил и заговорил кротко и бавно:
– Повелителю мой, преди да отговоря на въпроса, позволи ми да ти разкажа приказката за трите пръстена.
– Добре! Говори – процедил насмешливо султанът и самодоволно погладил дългата си брада.
Евреинът навел смирено глава и започнал да разказва:
Живял някога един баща, който имал трима сина и един пръстен с най-скъпоценния камък на света. Всеки от синовете тайно копнеел да наследи безценния пръстен. Бащата, с болка на душа, усещал пагубните им желания и се страхувал, че заради пръстена тримата ще се намразят. Ето защо отишъл при най-изкусния златар и му казал:
– Майсторе, направи ми два пръстена, които по нищо да не се отличават от този, който ти нося!
Златарят се съгласил и направил още два пръстена, които толкова приличали на онзи с най-безценния камък, че никой друг освен бащата не можел да познае кой е първият измежду тях.
Не след дълго бащата се разболял и усетил, че наближава сетният му час. Повикал тайно най-големия си син и му дал един пръстен, същото станало със средният и накрая с най-малкия син. Всеки от братята получил по един пръстен и всеки си казал, че е получил най-скъпоценният пръстен на света. На другия ден бащата починал.
– Велики султане, нима тези три пръстена не са като трите вери? Само Бог, нашият небесен баща, знае коя е най-добрата вяра. А ние, неговите синове, вярваме, че нашата е най-добрата.
Султанът свел глава, замислил се и разбрал дълбоката мъдрост на приказката за трите пръстена, потупал евреина по рамо и го назначил за министър на мястото на глупавия Саид.
КРЕДИТ: „Тритѣ скѫпоценни пръстена“ – Любомиръ Дойчевъ – в.Барабанче бр.6, 1940г. – Ред. Любомир Дойчев; РЕДАКЦИЯ: Л.Петкова;