Много, много отдавна, в царските конюшни на град Варанаси живяла маймуна, която прекарвала дните си на едно високо дърво, точно над хранилките на любимите коне на царя. Веднъж в коритата насипали задушен грах. За маймуната това било най-голямото лакомство на света. Ловко се спуснала по дървото, натъпкала уста и шепи с грах и пак се качила горе.
Приседнала на един клон и задъвкала с наслада, ала не щеш ли, изпуснала едно зрънце на земята. Стресната от загубата, тя се спуснала да го търси, но докато слезе, каквото имала се разпиляло. Заровила се тя из тревата за непрежалимото зрънце, но не могла да го намери. Накрая се отказала, уви, твърде късно – конете били излапали всичко и в коритото, и разпиляното от маймуната. Клетото животно се покатерило бавно на дървото и приклекнало на един клон, напълно отчаяно.
Всичко се разиграло пред очите на царските коняри и при вида на съкрушената маймуна, те избухнали в неудържим смях. Царят и първият му съветник, които били там да огледат конете, също станали свидетели на бедата, сполетяла клетото създание. Царят се обърнал към своя съветник:
– Скъпи приятелю, какво ще кажеш за това?
А той отвърнал:
– Ваше Величество, същото често се случва и на хората. Не един и двама пропиляват хиляди, в опит да спасят един-едничък петак. Не малко царе са загубили царствата си, в опит да спасят нещо съвсем маловажно.
Царят поклатил глава и възкликнал:
– Наистина! Глупостта не е присъща единствено на маймуните. Често се среща и в хората – все едно селяни или царе.
КРЕДИТ: По „The monkey and the peas“ от „Buddist animal wisdom stories, illustrated and retold by Mark W. McGinnis“; КОРИЦА: Mark W. McGinnis; ПРЕРАЗКАЗАЛ: Л.Петкова, © prikazki.eu 2024г;
