Бабината баница

Ето вече неделя,
захвърлила къделя,
не ще баба да преде,
нито пие, ни яде!
Дядо пуши лулата
и си блъска главата,
па си баба попита:
– Що си, бабо, сърдита?
Рипна баба, подскочи
и юмруци посочи:
– Да ти кажа, де пък, де –
баница ми се яде!
Разбираш ли, дъртако,
омръзна ми, глупако,
заран, вечер попара
и солена извара!…

Сви се дядо ужилен,
каза гузно ухилен:
– не ме хокай и съди,
какво искаш – ще бъде!…
И той грабна торбата,
па отиде в махлата
и поиска от сърце
бяла бучка масълце,
чисто брашно пшенично –
каквото е прилично, –
па го дома занесе.
Баба видя, засме се,
кат торбата разгърна,
тя си дядо прегърна;
за бучката масълце
целуна го от сърце;
па ръкави възпретна
и весело зашета –
меси баба и пее,
та се къща люлее.
Като млада подскочи,
пèтурите разточи,
бяло масло подмазва,
сладко, сладко приказва.
Стара снага прекърши,
баницата привърши,
сладка, мазна, извита.
Ех ти, бабо честита!…
Да разправям аз не ща
как я тури в пещта,
с какво сърце дотрая,
да я изпече до края…

Както да е, тъй стана –
баницата желана
опече се, свърши се,
на софрата сложи се,
тъй целичка в тавата.

Ех ти, бабо благата!…
Седна баба засмена
до дядови колена,
сладко да се нагостят,
стига вече да постят.
Хапна баба – гореща,
хапна дядо – вонеща.
Двамата се сгледаха
и люто се скараха,
за коси се хванаха…
Разсърди се, вдигна се
и навънка втурна се
баницата с тавата,
остави им софрата.
Баба грабна ръжена,
дядо грабна остена
и навънка хукнаха,
баницата погнаха.
Тука, тамо, през двора,
зад хамбара, в обора…

Баницата извита,
уплашена, сърдита,
търкаля се и търчѝ,
на комина се качи –
гаргите я хванаха,
до трошица хапнаха…