Сърдитата козица

Бабината козица,
кротка, добра душица,
с брадица юнашка,
с напърчена опашка,
закривени рогчета,
и пъргави крачета,
веднъж влязла саминка
в бабината градинка,
утъпкала лехата,
опасла ѝ цветята,
окършила сливата,
джанерката дивата,
дете баба береше,
сладък ошав вареше…
Бабата я завари,
бой ѝ хубав удари,
козата се докачи
и да яде не рачи
нито ситни трошици,
нито каша от трици.

И намери котака,
от баба се оплака:
– Ах, недрага-немила,
веч съм, твърдо решила
да забягна в гората,
да си търся съдбата…
Усмихна се котака,
па я умно посъди –
това да го не бъде:
– Недей ходи в гората,
ще си найдеш белята,
кръвник Вълчо там ходи,
денонощно там броди,
чужди души той бере,
живи кози той дере!…

Тупна с крак козата,
вирна си рогата:
– Ей, котако, глупако,
на Вълчо ли ще се дам,
туй ще бъде кози срам;
остри ми са рогата,
бързи са ми краката!…

И вечерта козата
хвана вече гората,
найде трева зелена,
найде вода студена,
наяде се, напи се
и за баба сети се:
– Бий ти, бабо гърбава,
твойта коза хубава!…

Още това не изрече,
страшен вълк се изпречи,
със очи си забляска,
със зъби си затряска.
Уплаши се козата,
забрави си рогата,
бързи крака забрави,
гласът ѝ се задави.
– Гине, бабо гърбава,
твойта коза хубава! –
през ума ѝ премина…
и така си загина.

На утрото овчари,
двама, трима другари,
на горската поляна
кръв видяха разляна
и две криви рогчета,
и четири крачета…