Кривото патенце

Едно време, кой знай кога било,
в едно царство, кой знай къде било, –
живял дядо с свойта стара баба.
Имали си всичко, що им трябва:
къща малка да подслонят кости
и армея за велики пости,
шепа леща за сладка чорбица,
за ошавец сливици торбица…
И живели тия старци харни
един от друг много благодарни.

Само едно мъчило двоица –
Бог им не дал за радост дечица.
Самички си на света живели,
в самотия двама остарели.
В самотия проклета във къщи
дните текли все едни и същи…
Веднаж дядо с своята старуха
поизлезли малко на разтуха
във гората, да наберат гъби –
чорба сладка за уста беззъби.
Там намират една стара бука
и до нея пиленце писука.
Приближават двама предпазливо
и съглеждат едно пате диво.
И усети дядо състрадание,
на ръце го взема със внимане.
Гледат – птиче хубаво, красиво,
но, горкото, с едно краче криво.
Грейна радост дяду във сърцето,
и светна му весело лицето:
– Ха, да вземем туй криво патèнце,
да го храним наместо детенце! –
рече баба със нежно участие,
а пък дядо заплака от щастие.
И двамата с мисъл една съща
върнаха се в старата си къща.
Гняздо свиха във едно кюшенце
и турнаха малкото патèнце…
Бог прати им на старост утеха.
И доволни те си заживеха
във своята стара бедна хижа
с една радост и със една грижа,
да угаждат на малкото птиче,
на тяхното малко храненѝче…

Един ден се дядо пак нагърби
и със баба отиде за гъби.
А кога се завърнаха в къщи,
гледат – вътре като палат същи:
двор изметен, нареден – градинка,
обед сложен чисто за дваминка,
хляб омесен, изпечен – мекица,
приготвена лютива чорбица –
вред пипала изкусна ръчица…
– Бре! – старите смаени остаха,
по съседи да питат тръгнаха:
кой е шетал, чия ръка веща
тъй нареди и свари им леща?
Но от всички тям съседни къщи
получиха отговори същи:
никой нищо не видял, не знае…
Дядо наш се чуди и се мае,
а пък баба, събрала три пръсти,
току ходи и току се кръсти,
обикаля къщното кюшенце
и си милва дивото патèнце.

След ден-два се дядо пак нагърби
и със баба отиде за гъби.
А кога се пак върнаха в къщи,
гледат – вътре като палат същи:
двор изметен, нареден – градинка,
обед сложен чисто за дваминка,
хляб омесен, изпечен – мекица,
вред пипала изкусна ръчица,
а на прага къделя с вретено,
огледалце мъничко строшено…
Пак старите смаени остаха.
По съседи да питат тръгнаха:
кой е шетал, чия ръка веща
тъй нареди и свари им леща?
И от всички тям съседни къщи
получиха отговори същи:
минувайки, днес видели хора,
че вървяла със менци през двора
мома малка и чудо красива,
с едно краче като че ли крива.

Дълго време старите мислили
и най-после двамата решили,
да се скрият в стаичката вета
и да видят, кой така им шета.
И ето го дядо зад хамбара.
Под водника свря се баба стара.
Изкусно се двамата прикрили,
зачакали и дъх притаили…
Не минало ни много ни малко,
зачуло се писукане жалко.

И ето ти сред стаята живо
изскочило патенцето криво
и отведнъж на мома станало,
от водника менците грабнало,
да отиде за вода студена…
Но изскочи баба умилена.
Прегърна го и зарони сълзи.
Целуна го по алени бузи.
То се дръпна, побегна – горкото –
и с писък си потърси леглото.
Улови го и дядо тогава,
па го милва и го утешава:
„Не се плаши, хубавице златна,
не попадна ти във къща знатна,
но и в нашта колиба пробита
ти ще бъдеш гледана, честита.
Ще те пазим като дете родно,
ще живееш весело, свободно.
А момата сълзи си преглъща,
с мили думи на дяда отвръща“
– Направи ми хурка и вретенце,
ще остана за ваше детенце!…
С добра воля дядо я послуша.
Що поиска, даде ѝ от душа:
хурка пъстра, шарено вретенце –
да им стане тя мило детенце.

Слава Богу! От хижата вета
веч избяга мъката проклета.
Като слънце радост я освети,
Ангел Божи сякаш я посети.

Дядо не знай от радост къде е.
Баба само шета и се смее.
От момата очи си не свалят.
Угаждат ѝ и току я галят.
Купиха ѝ чехли сърмошити
и обици златни на ушите,
контош чохен, коприна-фистанче,
на шията бисерно герданче,
по ръкави ситни тютюрмета,
на коса ѝ алени лалета,
над чело ѝ златни треперушки,
да завиждат селските ѝ дружки.
Кръстиха я старите Даринка –
дар от Бога, пратен на дваминка.

И Даринка, тиха и доволна,
живяла си весела охолна.
Цял ден в къщи шетала и плела,
на хурката шарена си прела.
Или в ръка с малко огледало,
оглеждала личице си бяло,
поправяла златните си къдри
и слушала поуките мъдри
на двамата старци благодарни,
толко мили, грижливи и харни…

Една сутрин хубава Даринка
седяла си на двора саминка,
на главата с алена качулка,
на пояса с писаната хурка.
Прежда прела на тънко вретено,
в краищата златно позлатено…
Орляк патки летели в простора.
Съгледали Даринка на двора.
И викнали те от вис небесен,
жално-милно подхванали песен:

„Вижте, диви патици,
Гривошийка мъничка
на момиче станала:
на пояс ѝ хурчица,
във ръчица – вретенце.
Ха, да пуснеме перца,
да ѝ никнат пак крилца!”

Чу Даринка от сред равни двори.
На песента с песен отговори:

„Хей ви диви патици,
мои малки сестрици,
с вас не искам да бъда!
Кат си счупих крачето,
не ви смилих сърцето –
самичка ме пуснахте
и високо литнахте…”

В небесата със писъци жалки
изплакаха нейните другарки.
По перце ѝ всичките пуснаха
и далеко, далеко литнаха.
И остана пак сама-самичка
тая мома – довчерашна птичка…

Като диви патици на ята,
дойдоха ѝ спомени в душата:
за небето синьо и високо,
за полето зелено, широко,
за рекички, за извори чисти,
за езера с брегове тревисти…
Та заплака кат малко детенце
и захвърли хурка и вретенце,
и пак стана на криво патèнце,
па си литна в ширни небосклони,
свойте сестри-патици да гони…