Сгушена в гористата долинка над селото, карана от водите на дълбока вада, отбита от голямата река, воденичката работи сто и петдесет години непрекъснато и неуморно. И много, много остаря.
– Ще поработя още малко – казваше тя на водата, която я караше. – Имам още сили.
Но случи се, че умря последният воденичар и нямаше кой да го замести. Занемя воденичката и запустя.
Старият воденичар, като беше жив, довеждаше често тук малкото си внуче Иванчо и воденичката бе слушала много пъти дядото да му казва:
– Иванчо, тая воденичка на тебе ще оставя. Ако ти я гледаш хубаво, и тя тебе ще гледа и ще те храни.
Но след смъртта на стария Иванчо не дойде. Воденичката го чакаше, но той не дойде. Тя полека – лека изгуби надежда, обрасна с бурени, оброни покрива си и съвсем грохна. Старият път, който водеше към нея, обрасна с тръни и храсталаци и никакъв човек не се мяркаше вече тъдява. Кукумявките се развъдиха в развалините, голям смок се засели под прага ѝ.
– Е – казваше водата от вадата, – къде е твоят Иванчо? Ти вече нищо не струваш, а аз съм жадна за работа. Аз нося в себе си сили и те отиват напразно.
Припукваше от мъка воденичката. В дъждовно време, когато ѝ ставаше много тежко, тя плачеше и ронеше едри сълзи.
Един ден, един хубав пролетен ден, тя чу наоколо човешки стъпки и човешки говор.
– Ох, навярно Иванчо иде – зарадва се тя.
И ето че по обрасналия с бурен път дойдоха трима души. Водеше ги един млад момък.
„Прилича на Иванчо – помисли си воденичката. У, колко е пораснал, пък аз мислех, че още си е малко момченце! Ех, божичко, дано ме постегне, пак да работя.“
Да, воденичката не се излъга. Младият момък беше Иванчо. Той спря пред воденичката заедно с тримата по-възрастни хора и каза:
– Ето тука. Тая воденичка си изпя вече песента, но на мястото ѝ може да изградим чудна електрическа юзина.
Като чу това, водата зашумя силно и каза на воденицата:
– Слушай, старо, за мене пак се отваря работа. Виж, аз ще карам юзина вече, електрическа юзина, разбираш ли? Това място ще бъде осветено от електрически слънца и тая светлина, която аз ще произвеждам, ще светне надолу из полето по всички села и градове, които гледаме оттук. Иванчо не е като дядо си – да се занимава с тебе. Той мисли другояче.
– Ех, други времена са дошли – въздъхна воденичката. – Няма що да се прави. Аз си отивам. Изпълнила съм моя дълг и не ми е жал, че ще изчезна, щом на мое място ще светнат нови слънца…
КРЕДИТ: „Старата воденица“, 1945г. – Елин Пелин;
