Пролет сякаш е навън,
тъй е свежо и лъчисто.
С две очи като мъниста
ластовичката лети.
Спира се,
но тъжен звън
в песента ѝ днес звучи.
Пролет сякаш е навън.
– Сбогом, шепне тя, от тук
тръгвам в утрото за юг.
Тъжно ми е, че напущам
мъничкото си гнездо,
но в родината любима
бих умряла тая зима.
– Сбогом!
– Не тъжи!
– Прощавай!
– Сбогом
и не ме забравяй!
Върху жиците се сбират
ластовичките за път.
Жиците отронват звън,
звън след звън,
тъжовен звън.
Пролет сякаш е навън,
но е тъжно, тъжно, тъжно,
тъжно е като при – сбогом!
Звън след звън,
тъжовен звън!
Ластовичко моя
– сбогом!
КРЕДИТ: Ластовичко моя, сбогом!, Богдан Овесянин, сп. „Нова картинна галерия”, г. 3, кн. 1, октомври 1936 г. КОРИЦА:
