Малкият юнакПоема за безстрашни момчета от Рихард Демел

„Ах – глупаво момче си“ –
със плач ми каза мама,
когато гордо марширувам в крак.
Но татко пък каза ми:
„Ти си цял юнак!“

Хвърчилото си вчера
нахлупих аз като калпак
и Петровата Вера
целуна ме и рече:
„Ти си цял юнак!“

Хвърчилото високо
да хвръкне аз оставих;
да, – то е мой байрак –
аз сам си го направих,
защото съм юнак!

О, всичко ще направя,
та да не плаче мама –
и нека види тя
що мога аз да стана,
аз – малкият юнак.

Аз мога да стана зидар
и къща аз ще си сградя;
и китка, и знаме ще сложа
на една най-висока греда.
– Внимание! – майстор съм аз.

Много къщи след туй ще направя
с прозорци, врати, стъпала:
О, хвъркат треските безброй
под моята остра тесла.
И – хрр – съска моят трион.

cТрионът ми скърца и трака,
дървото под него пращи: –
почакай, почакай, почакай,
ще срежа аз всички греди –
така съска моят трион.

Готово! Нагоре сега,
дето вятърът весело вее.
О, нека той вее, но пак
аз няма да падна оттам,
защото съм малък юнак!

Но има и друг занаят:
аз покривите ще покривам;
не ще ми се завие свят,
когато се изправя горе –
високо над черковний свод.

Виж, враните се разпищяват:
какъв е тоя господин?
Камбаните край мен запяват
дин-дан-дин,
небесна стълба слиза тук!

cПоправям покривите аз –
а долу хората подскачат
като зрънца. Един другар
аз имам – коминочистачът –
и той ми вика: „Хей, здравей!“

А буря грозна щом завей,
стоя си там, където съм.
Но гръм над мене трясва в миг,
с вик: „Браво!“ – хей, ти братко,
гръм,
виж – аз съм малкият юнак!

Аз мога да стана пожарникар,
щом нейде пожар запламти;
колата ни с трясък и факли, и звън
политва напред и лети
неудържимо в безумен галоп.

Като гръм и светкавица ние летим,
спасение нашите факли вестят.
Варда! Назад! мойта свирка пищи –
и всички от нашия път
отбиват се с трепет и страх.

cЧе там – там прозорците светят,
и чуй: през дима един вик!
Няма повече време: нахлузвай си шлема
и всичките помпи изправят се в миг.
И спасявай със стълба, въже и топор.

Може би едно мило момиче –
то след туй ще ми стане жена;
или просяче бедно – хлапак,
който после, когато порасне,
като мене ще стане юнак.

Аз мога да стана ковач
Трак – чук! Трака тежкият чук,
и радостно пръскат искрите
край моя очернен юмрук,
дори над пъхтящия мех.

Господин мех, що пъшкаш така?
Духай, духай – разпалвай жарта!
Жарки въглени нека да пукат,
когато ги пръскам с вода:
наковалнята чака желязо!

cЩе бия с чук по наковалнята аз
и тя ще се смей и ще пей:
сладък звук на чука, сладък звук на чука!
Разпалено желязото грей –
о, то ще стане корава стомана.

Затуй светят искрите от радост,
че тук сила юнашка играй;
също тъй всеки мръсен глупак
ще го счукам и спляскам до край.
Трак – чук! Защото съм малък юнак.

Аз мога да стана един машинист
занаят – да настръхнеш от страх…
по-страшно дори от вампир;
тук наистина сили вълшебни
се сплитат и тракат безспир.

Машините тракат, плющят и бучат
с безброй винтове, ремъци и колела,
бълват огън и дим и пъхтят –
сякаш си в ада с казани смола,
сякаш чудовища виждам пред себе си.

cТе са силни – по-силни са от великани,
и що ли не могат да сторят!
Параходи те карат, пробиват балкани,
могат в камъка път да отворят,
но горко, който падне под тях!

Колелата разкъсват веднага
на парцали ръка или крак,
който могъл би да се разправи
с такива чудовища страшни,
той е – да: един малък юнак.

Аз мога да стана и железничар,
локомотива ще карам далече.
Представете си: аз – едно малко човече –
да управлявам такава машина,
що като вихър лети…

И живота на хиляди хора
е оставен във мойта ръка.
Ден и нощ, през мъгла и през мрак,
бурно през лес и поле, и река;
назад! вика мойта машина.

cНазад – но що свири там в мрака?
И що трака? Не е туй играчка!
Откъде, накъде? И напред ли, назад ли?
Стой! Контра-пара! Спирачна!
Сега е момента: един зарад всички!

И ако от врата ми главата отхвръкне,
ще загина спокойно без срам –
защото аз знам, че съм длъжен
дори и живота си жертва да дам;
така мисли и знай един малък юнак.

Пътешественик мога да стана
там дето железница няма:
дето над царството на ледовете
сияние северно свети,
като корона над цялото земно кълбо.

Или там дето знойна пустиня
диша с Бога – без жалба, без плам,
дето нашто човешко сърце
няма спътник и няма водач
освен слънце, луна и звезди.

cА все пак, ако срещна там хора,
зная аз, те не са като мен;
тяхний Бог се зове Фицебуце,
а главатарят им – Дукедихен.
Ура! тъй е весело всичко!

Аз си правя със тях смехории,
както ща си играя със тях,
а разсърдят ли се – о, тогава
от диваци ли ще ме е страх?
Тук стои един малък юнак!

Звероукротител аз мога да стана,
обичам животните аз:
те биха желали да бъдат човеци,
но тяхната мъка изпълва ги с бяс,
затуй са тъй тъжни очите им.

Сякаш обвити в безумие,
тъй втренчени – пламък и мраз.
Но: ако ний ги обичаме – о,
те чувствуват туй като нас,
и стават разумни тогава.

cНеотдавна на страшния тигър,
през клетката аз си подадох ръката;
той дълго замислен ме гледа, додето
най-сетне разбра ми сърцето;
и спокойно остави ме да го погаля.

А после раззина широка уста
и опашка възви несмутен;
не се уплаших, ви казвам, защото
той си мислеше: „Ти си по-силен от мен,
да – ти си малък юнак”.

Аз мога да стана и цирков ездач –
О! не е лесно това!
за това е потребна и хитрост и ловкост,
трябва цял – от пети до глава –
да се владееш, но иначе – не.

Ах, когато решителен скок
направят в въздуха мойте коне:
офицерите ми се усмихват от завист,
а госпожите пък – от възторг;
и заедно с тях се усмихвам и аз.

cУсмихвам се аз, о любезни госпожи:
ръкопляскайте вие с смях на уста!
Сега ще направя и двойния скок –
може би ще си счупя врата,
но и тогаз пак с усмивка ще гледам!

И когато с венци и със музика
след мен тълпа се сбере,
ще се усмихвам от гроба си пак –
о, аз се владея добре
защото съм малък юнак.

Аз мога да стана ловец –
без грешка ръката ми бий;
„малък Вилхелм Тел“ ме наричат,
понеже съм точен стрелец;
и спокойно сърцето ми бий.

Окото ми никак не трепва,
щом гръмна със пушката аз.
Чужд ловец ли в гората си срещна,
ще бяга той в същия час –
макар да е хитър той като копой.

cАз си имам гора и не смея
да нагазя във чужда гора.
Но сега: стой, приятелю – дръж се!
Опасна е тази игра…
Аз съм длъжен да пазя гората.

Дай си пушката тук! или – стреляй!
Тъй – лице пред лице. Нека видим:
дум-бум! ако падна – ще каже
дори и най-злият мой враг:
падна той – като малък юнак.

Аз мога градинар да стана.
Търпение! Търпение!
Не ме е страх ни от бодли,
ни от отровните растения;
като чемшир съм аз корав.

Отровните треви и храсти
превръщам в лековити аз,
а всички вредни буренаци
не ги търпя нито за час –
веднага ги изкоренявам.

cА пък разсадникът ми дава
за всички улици дървета!
Да, да, приятелю – така е:
аз вия хубави букети,
ала и друго още зная!

Градината си напоявам
и гледам своите растения:
не ща да знам дали тя буди
у вас възторг или презрение.
Тук градинар е малкият юнак.

Аз мога да стана орач;
и тук трябва кураж, труд и пот.
С небе и земя той се бори
да получи от нивата плод –
същински борец всеки час.

Той се бори за дом и народ –
на пук на градушка и гръм, и пожар!
Той носи търпение в мъжко сърце
и – слинове по загрубели ръце,
като житното зърно корави.

cЩе ида там, дето намеря земя
(широк е за мене света),
ще ора и ще сея аз моята нива,
и къщичка ще си сградя –
и ще живея с труда си щастливо.

И когато най-сетне загина
от труд непосилен сломен,
над гроба ми златните ниви
ще шумят непрестанно край мен:
тук лежи един малък юнак.

Аз мога да стана моряк –
кормчия или капитан,
и както орачът се бори с пръстта,
аз ще се боря с море, с океан.
О, дайте ми буря, вълни!

Вятърът пори безбройни бразди
далече по морската шир;
моят кораб оставя едничка бразда,
но ме носи далеч и лети
безспирно към нови страни.

cМакар непрогледна мъгла да покрий
безбрежните морски вълни,
та помръква и светлото слънце дори
като сляпо око там над нас –
ала пътя показва ни моя компас.

И когато пред някое шумно пристанище
високо над кораба вдигнем ний флаг,
нека знае тогаз всеки честен моряк,
че пристигна преминал далечни морета,
един малък юнак!

Аз мога и лоцман де бъда –
на поста си вярно ще бдя;
когато се случи корабокрушение,
веднага с своята лодка се спущам,
щом изстрел разцепи нощта.

Момчета, напред – през вълните
лопатите дръжте! – Една
след друга ракетите блясват
високо сред дивата буря:
налита вълна след вълна.

cМорето реве и залива
разбития кораб с вълни –
и мачтата пада със трясък,
и пътници бягат на всички страни
залени от шумната пяна.

И хвърлят спасителен пояс,
сред бледни изплашени хора,
издърпвам ги бързо нагоре
и всеки добива кураж,
пред мен – един малък юнак.

Аз мога да стана дори водолаз,
на морското дъно ще слизам;
там няма ни вятър. ни буря –
и сякаш че влязъл съм аз
в устата на страшната смърт.

Попадам в един водоврът,
но никакъв шум се не чува,
и стадо от светещи риби
край мене понесено плува
сред черни подводни треви.

cПотънали скъпи съкровища
аз трябва оттам да извадя,
макар че страхотни чудовища
с гоелеми пламтящи очи
към мене се спущат, нападат.

И ето огромна акула
се спуща в последния миг –
разтваря уста да ме глътне,
но аз, с един само ритник,
я повалям: аз – един малък юнак.

Аз мога да копая злато
дълбоко из земята.
Безброй богатства има тя
незнайни, скрити за света,
бе казал нашият учител.

Да – трябва много труд и пот,
додето едно зрънце злато
се изкопае от земята
или пък из реки подземни
от пясъка се прецеди.

cНо ето най-подир пред мен
един голям къс чисто златот
аз ще зарадвам с него татко
за неговия имен ден,
да – татко, мама, всички.

Как само звънка мойто злато –
аз със жълтици си играя.
На! дръжте! – още много, много,
аз мога да си изкопая,
защото съм малък юнак!

Аз мога да стана турист,
който води всички други туристи:
незнайни и стръмни пътеки –
за тях кой откри и разчисти?
само аз, с мойто смело сърце.

През бури и сняг – тъй високо –
изкачвам се по върховете,
над глетчери, над водопади,
нагоре! Смелчаци, вървете.
по моите стъпки без страх!

cСлед мене с пламтящо сърце!
Към светлия въздух нагоре!
Направо във рая ще влезе,
тоз, който се в бездни събори!
Напред! чуйте моя привет.

Но в радост безумна ликувам,
когато над страшни скали,
изправям се сам под небето
и чувам гласа на орли:
„Здравей, ти си малък юнак!“

Аз мога да стана пилот –
на цепелин или аероплан:
политвам – и виждам под мене
реки като тънки кончета,
полета, гори, океан.

Издигам се все по-нагоре,
и въздухът става по-чист;
под мен градове, планини
са сложени като на лист.
Аз хвъркам високо над всичко.

cВисоко през облаци плувам,
издигнат съм сред небесата;
аз вече не хвъркам – и само
потъва, потъва земята;
сякаш съм в люлка; и ето – сънувам…

И аз се люлея, люлея
в простор без предел, ведросин…
Накъде – о, прощавайте, сбогом –
небето люлей своя син:
на добър час, малък юнак!

И много още мога аз
да стана някой път –
преди да стана аз пилот
и сам се питам всеки час:
какво – какъв ще стана аз?

И не един прославен мъж
в сърцето ми живее; той
е тъй велик – че всички знаят:
тоя е голям юнак, голям герой:
Вилхелм Тел, Наполеон, Исус.

cЗатуй не трябва ни богатство,
ни дълго човек да живее.
Моят любим поет ми каза –
и помня аз: всяко дете е
един малък завоевател.

Такъв ще се стремя да бъда
със всички сили – и тогаз,
надявам се, ще стана аз
цял мъж – до костите си чак –
а може би и цял юнак.