Недоволна баба

Живееше нявга баба,
Много стара, много слаба.
Хранеше се със коприва,
С киселец и чубра дива.

И скърбеше често баба,
Че е болничка и слаба,
И под сламената стряха,
За раздумка, за утеха
Няма никого горката,
Сам-самичка край реката…

Но веднъж реши на Бога
Три дни баба да се моли…
„Боже светли, боже мили,
Виждаш, вече нямам сили!
Да не съм сама-самичка,
Дай ми шарена козичка.
Дето ставам, дето сядам
Като злато ще я гледам.
Бял гердан ще ѝ направя,
Мляко сутрин да ми дава…

Три дни моли, плака, клета,
Чу я Господ от небето.
Да не е сана-самичка
Прати ѝ една козичка.
Рано във зори да става,
Прясно мляко да ѝ дава.
Радостно помисли баба:
„Вече нищо ми не трябва.
Само зъби за попара,
Че съм, Божке, много стара!“

Чу я Господ, па ѝ даде
Зъби чудни, зъби млади,
Да яде, да споменува
Само вече да кротува.

Ала пак си мисли баба:
„Вече нищо ми не трябва.
Само ситце да си имам,
Преди слънце да го взимам,
Брашънце да си отсявам,
Хляб да меся, да раздавам.“

Чу я Господ и го стори,
Ала баба проговори:
„Що ми пращаш само сито,
Та прати поне и жито.
И ръжчица, и пшеница,
па ми дай и воденица
Да се радвам, да си меля,
Свещ да паля във неделя!“

Чу я Господ и го стори,
Ала баба проговори:
„Ех, не ща ни ръж, ни жито,
Нито тънкото ти сито,
Нито малката козичка.
По-добре да съм самичка.
Искам златна огърличка,
Да съм хубава царица,
Сто слуги да ми слугуват,
За мене вредом да хортуват!“

Чу я Господ, па ѝ рече:
„Нищо ти не давам вече,
Бабо дърта, бабо стара!
Ти не знаеш що е мяра!“
Па ѝ взе тогава всичко…
Гледа баба – пак самичка.
И въздъхна си горкана,
Че ѝ нищо не остана…