Легна Скольо скакалец
да почине под листец
и затърка мързеливо,
после ситно, та игриво.
Чу го бръмбар Бръмбаран,
черен грозен дебелан.
И полечка се затири
веселбата да издири.
Низ полята ходи, пита,
де е тази сватба скрита,
де е тоз напет свирец,
този мамин хубавец…
Най-подире изнамери,
па се чуди и се пери,
и надменно поздрави,
после тихо промълви:
– Добро утро, скакалец,
и на теб, зелен листец!
Отдалече чух тъдява
зурли, тъпани и врява.
И не исках да отмина,
рекох малко да почина…
– Заповядай, Бръмбаране,
нека драго да ти стане,
днеска, както му е ред,
и за твой голям късмет,
сватба дигаме тъдява,
женим, синята тинтява…
Рече весел скакалеца,
а повтори го листеца…
И заудряха, запяха,
чак полята закънтяха.
То бе чудо, то бе врява,
два дни, три дни продължава.
Но над тази веселия,
спря се гарван лакомия.
Без добрутро, без слова,
Бръмбарана изкълва,
после Скокльо, цигуларя
надроби го на попара.
КРЕДИТ: „Скоклю и Бръмбарань“, И.Стубелъ – сп.„Детска Радость“, 1928 – 1929, кн.1; ИЛЮСТРАЦИИ: Вадим Лазаркевич; ИЗТОЧНИК: Дигитална платформа Сердика, Софийска Градска Библиотека’
