Седна зайчето на сянка
с батювата си читанка,
седна между трън и цвете
и дълбоко се зачете.
Ту картинките занича,
ту пък ситно-ситно срича
разни песнички игриви
и гатанки причудливи.
Пише, пише до забрава
и самичко си разправя.
Но отде го чу мухата,
сбра роднини от полята,
па ги пита, па им дума,
не на халост, не на глума:
– Хей, роднини, я кажете,
и ти, сестро, ситно цвете,
под туй слънчице огряло,
пусто, де се е видяло,
зайче под листова сянка
да се учи на читанка?
Нали мравката е умна,
нали си е сладкодумна,
тъй отвърна на мухата:
– Слушайте, добри роднини,
от полета и градини,
книгата е днес за всички,
за деца и пойни птички –
трябва памет да береме,
трябва книги да четеме!
Само оня ще сполучи,
който знае, който учи…
КРЕДИТ: Само оня ще сполучи, който знае, който учи…, Текст: Й. Стубелъ; ИЛЮСТРАЦИИ: Ил.Бешковъ – из сп.Росица, кн.1 год.VII; РЕДАКЦИЯ: Л.Петкова;
