Златните круши

Имало едно време в селцето Бюрс един бедняк. Той нямал нищо друго освен трима сина и една круша, която растяла пред дома му. Ала плодовете на това дърво били тъй прекрасни, че даже кралят им се възхищавал. Веднъж селянинът рекъл на децата си, че иска да изпрати за подарък на краля една кошница с чудните плодове.

Човекът оплел една красива кошница, застлал я със свежи листа, наредил крушите отгоре и изпратил най-големия си син да ги занесе на краля. На сбогуване му поръчал да пази плодовете и по пътя да внимава някой да не го ограби. Момчето отвърнало:
– Знам как да се грижа за онова, което притежавам.
После покрило кошницата със зелени листа и тръгнало с крушите към палата.

Било есен и около обяд слънцето печало жарко. Най-сетне момчето видяло една крайпътна чешма и се спряло да пийне и да отпочине.

Там заварил дребничка прегърбена старица да пере стари дрипи и да си припява фалшиво.
– Добър ден, момко! – поздравила го жената. – Май доста си се натоварил! Какво носиш?
– Крайпътна кал – отвърнало момчето.
– Крайпътна кал ли? – повторила жената. – Ех щом така твърдиш, така да е!
После продължила да пере и пак запяла песничката си фалшиво.

Момчето пристигнало в палата и кралят го посрещнал с думите:
– Носиш ми от бащините круши, нали момчето ми? – рекъл той и се облизал.
– Да, Ваше Величество.
Кралят много се зарадвал, но под листата не намерил друго освен крайпътна кал! Заради обидата кралските слуги хвърлили момчето в тъмницата.

През първият и вторият ден в затвора момчето виняло старицата, но после внимателно размислило и разбрало, че самò си е докарало беда с лъжата си.

Изминала една година. Най-големият син никакъв го нямало и веднъж бащата рекъл на средния си син:
– Май по-големият ти брат тъй много е зарадвал краля, че за награда е получил висок пост в кралския двор и е станал богат.
Средният брат отговорил:
– Може ли и аз да занеса една кошница круши на краля? Ако кралят ме награди богато, ще те повикам и ти също ще станеш богат.
– Добре казано, синко – отвърнал бащата, – защото цял живот здраво се трудих за вас и на стари години ще ми дойде добре, ако споделиш с мен своето богатство.

Щом крушите узрели, средният син оплел нова кошница, постлал я със зелени листа и наредил вътре златистите плодове.

Взел кошницата и поел по дългия път към двореца. Слънцето пак печало жарко, точно както предната година. На третия ден момъкът стигнал крайпътната чешма и доволен седнал да отпочине и да се освежи.

Същата прегърбена старица била отново там. Пак перяла дрипи на чешмата и си припявала фалшиво. Щом забелязала момчето, тя се спряла да си поговорят.
– Струва ми се, че доста си се натоварил. Какво носиш?
– Крайпътна кал – отвърнало момчето, защото този отговор били измислили с брат си още предната година.
– Крайпътна кал?! – повторила жената. – Ех, както казваш, така да е.
Тя продължила с прането и запяла пак фалшиво старата си песен.

Момчето пристигнало в двореца. Поднесло кошницата на краля, но вместо с бащините круши, се оказала пълна с крайпътна кал. Заради дръзката обида кралските пазачи го хвърлили в затвора и го запрели в съседната килия до брат му.

Изтекла още една година, а бащата все повече се тревожел. Третото момче го мислели за глуповат и често другите го взимали на подбив.
– Ако можех да разчитам на теб, щях да те пратя да разбереш какво е станало с братята ти – веднъж рекъл бащата.
Най-малкият син отвърнал, че иска да иде и ще се опита да открие своите братя.
– Ще успееш ли да се опазиш от беди по пътя? – попитал бащата. – Защото не искам да те изпращам с празни ръце.
Крушите тъкмо били узрели и той набрал най-хубавите от дървото, сложил ги в една кошница и изпратил сина си на път.

Момъкът тръгнал към двореца. Всичко вървяло добре, само дето слънцето печало много силно и го изгорило. Когато стигнал крайпътната чешма, решил да спре да отпочине и да се поосвежи.

Същата старица пак перяла своите парцали и отново пеела фалшиво, докато удряла с бухалка по прането.
„Ето – пристигна трето момче с кошница круши. Тръгнали да ме лъжат, сякаш не мога да различа аромата на зрели златни круши от крайпътна кал!“
– Добро утро, майко! – поздравило момчето според обичая на село, преди да седне на земята.
„Този е по-възпитан от предишните“ – рекла си жената, спряла да пее и се обърнала към него.
– Какво носиш, момчето ми? – запитала тя. – Май товарът ти е ценен, затова си го понесъл от толкова далече. Какво има в кошницата?
– Нося златни круши. Татко често казва, че по-хубави от тях няма в цялото кралство. Нося ги на краля, защото много ги обича.
– Само зрели круши, а така тежат! Но щом казваш, че са златни – така да е! – възкликнала старицата.
Момчето пак я уверило, че няма нищо друго освен круши и като поотдъхнало, продължило по пътя.

Когато слугите видели, че още едно селско момче от Бюрс пристига в палата и твърди, че носи круши за краля, се развикали ядосано:
– А, не, не! Стига вече с тия круши! Омитай се от тука!
Момчето безкрайно се опечалило, че няма да изпълни бащиното поръчение – седнало до портата и горчиво се разплакало. Останало да хлипа там, докато кралят не излязъл.

Заедно с владетеля била и дъщеря му. Щом принцесата видяла разплаканото селянче, попитала какво е станало и разбрала, че трето момче от Бюрс е пристигнало да унижава краля с кошница крайпътна кал. Пазачите попитали дали да не го хвърлят веднага в тъмницата. А горкото момче през сълзи ридаело:
– Татко каза, че в цялото кралство няма по-хубави круши от тези.
– Да, да, така твърдяха и другите двама – отвърнали слугите и го задърпали настрани.
– Няма ли поне да погледнете моите хубави круши, Височайша госпожице? Извървях толкова път заради краля. Татко много би се натъжил, ако не успея да ги дам!

Момчето изглеждало тъй искрено, че принцесата пожелала да провери какво има в кошницата. Повдигнала зелените листа и видяла, че момчето носи круши от злато – всяка една блестяла като драгоценния метал! Зарадвана, тя ги показала на баща си.

Кралят останал очарован, когато видял любимите си плодове да блестят като злато и рекъл на момчето:
– За награда ще получиш каквото пожелаеш!
– Искам само да намеря двамата си братя, които май заемат височайши постове в двореца – отвърнало момчето.
– Ако са онези, които подозирам, братята ти са в затвора – отвърнал кралят и наредил веднага да се доведат затворниците.

Когато се видели, момчетата се втурнали да се прегръщат. После кралят ги накарал едно след друго да разкажат преживелиците си.
– Разбрахте ли сега колко е опасно да заобикаляш истината! – рекъл кралят на по-големите момчета, щом приключили. – Можеше до края на живота си да останете в затвора, ако не беше прямият ви брат, който мислехте за по-долен от вас.

После заповядал дървото, което ражда златни, но ядливи плодове да се пренесе в палата и назначил бащата и тримата му синове за свои градинари. И така те живели охолно и предоволно.