Зелени-панталониили Храбреца, който победил Лумсон

Много отдавна в Кондé-сюр-л’Еско живял хлапак на четиринадесет или петнадесет години. Той бил най-отраканият калпазанин, който някога е трил паважа на града с босите си стъпала. Живеел на улица Девета, която всеки знае, че е най-бедняшката в Кондé и следователно там се срещат най-много нехранимайковци, както им викат по нашите земи.

Майка му продавала меласа на сергия, по-големият му брат бил чирак въжар, а нашият хлапак не правел нищо. Смятал, че да се работи е досадно и безсмислено за човек с неговите качества.

Кръстникът му го нарекъл Жил, но хората в Кондé му викали Зелени-Панталони, защото бил облечен винаги с риза и стари зелени панталони, пристегнати около кръста му с връв. Ако питаш него, прякорът му бил Храбреца, защото не се плашел ни от вятър, ни от дъжд, ни от бог или пък дявол, ни от градските стражари.

Силен като бик и наперен като петел, той презирал слабите и кротки хора, особено жените. Те му се стрували по-долни от мъжете: „Аз няма да се женя,“ – твърдял, – „до деня, в който не усетя страх,“ – което според него означавало „Аз никога няма да се женя.“

А дотогава пилеел живота си, за да вбесява хората. На празника Кермесе той бил този, който ще събори въртележките с меденки на продавачите, на Никулден – ще проглуши ушите на хората с врява, на среднощната молитва ще съшие дрехите на дамите и господата, седнали един до друг и пак той на Свети Младенци-Мъченици, ще се промъкне нощем в къщите, да задига шунка и сладкиши, а ако някъде се случело да играят на Крале, мятал глинени парчета по главите на хората в тълпата, щом дойде ред да викнат: „Кралят пие!“

Лете, на празника Рождество на Свети Йоан Кръстител, пак Зелени-Панталони, начело на своите другари калпазани, ще удря с тояги по вратите, приканвайки стопаните с онази стара песен:

Благодарение на Зелени-Панталони, винаги улица Девета била с най-хубавия огън: защото Храбреца, начело на бандата си, събирал дърва от другите квартали. Разпалвали такава клада, че хората от Фрезн и Маку презглава се втурвали да помагат, защото мислели, че Кондé гори в пожар.

Всяка неделя и понеделник вечер Жил ходел при мама Буко, играел там на карти за палачинки, на които тук викаме алиетки, пиел халбата си малка бира, пушел своята лула и удрял по масата с юмрук като възрастен мъж.

През останалите дни Зелени-Панталони се забавлявал да окачва котки по звънците на хорските врати, да чупи уличното осветление, да събаря пътните табели, а през зимата замерял хората със снежни топки. Казано накратко – той бил заплаха за порядъчните хора, забавление за малчуганите и тежко бреме за майка си, добра и богобоязлива жена.

– Бог търпи, ала не спи – казвала тя понякога на големия си син. – Ако Жил не се промени, ще видиш, че скоро ще свърши много зле.
– Мамо, чух господин свещеникът да казва, че страхът бил началото на мъдростта – отвърнал един ден разумният ѝ син. – Ако Жил се изплаши веднъж, може да се промени. Знам сигурен начин как да го изплаша. Тази вечер ти го изпрати да донесе вода от извора на Свети-Калист. За останалото аз ще се погрижа.

Изворът на Свети-Калист тече на километър от Кондé. Водата му лекува треска, която есен от блатата се разнася из цялата страна.

Вечерта, когато Жил се прибрал у дома, майка му казала:
– Жил, иди ми донеси кана вода от извора на Свети Калист. Вчера през нощта усетих как смъртта пребяга зад гърба ми и ме е страх, че ще ме хване треска.

Жил поел нататък. Пътят към извора минавал покрай гробището. Нощта била тъмна като в рог и нищо не се видело. Чувал се само шума на листата, които се сипели по земята от високите тополи.

Храбреца спокойно си вървял напред и подсвирквал весела мелодийка, когато внезапно се показала луната и на десетина крачки пред себе си видял ужасяващ призрак, целият в бяло.
– Ха! – извикал Жил. – Един беглец от градината на Лагернад! – Лагернад бил гробарят на Кондé.
– Няма защо да съжалявам, вече мога да се хваля, че съм срещал дух.

После преспокойно продължил напред, но духът не бързал да се мести.
– Хей, приятелю – му викнал той, – няма ли да се отместиш малко?
Привидението не помръдвало.
– Дай ми път или ще ти строша гърба!
Привидението отново не помръдвало.
Зелени-Панталони се втурнал и го халосал по главата с каната така, че тя се разтрошила на хиляди парчета. Духът се свлякъл на земята с вик.
– Я виж ти! Това било човек – си казал Жил – и взех, че го убих. Толкова по-зле за него. Ще му послужи за урок как е правилно да се живее.

Но скоро се усетил, че и той ще получи подобаваща награда за славния си удар. Не се страхувал от стражарите в града, но не харесвал войниците, особено качени на коне и най-вече ако си принуден да вървиш помежду им с вързани ръце. Затова решил да не се връща в Кондé и да прекоси границата на страната, която била отдалечена само на час път.

За късмет това се случило в понеделник и Зелени-Панталони имал двадесетина гроша, спечелени на карти при мама Буко. С тях, по пример на белгийците, започнал да търгува. Неволята дошла на помощ и скоро събрал достатъчно пари за едно магаре. Започнал да търгува с какво ли не. Вървял от село на село и викал с пълен глас: „Бял пясък продавам!“ или „Череши за старо желязо!“, а малчуганите му давали всякакви стари джунджурии, които се търкаляли из домовете им в замяна на кило череши.

Така пътувал цели три години: печелел добре, независимо какво продавал, но не можел да се удържи да не залага всички изкарани пари. Тази пуста слабост е все едно да повериш кесията си на самия дявол.

Една вечер Жил пристигнал в Нидерландия. Помолил за подслон в няколко странноприемници, но понеже имал само един петак, навсякъде му казали, че няма свободни стаи.
– За толкова пари може да се настаниш единствено в Двореца на Звънарите – му подхвърлил някой, – но кой ли би посмял да пренощува там?
– Аз!
– Значи ти не знаеш, че нощем духът на господаря се завръща в червената зала? Заради това замъкът беше изоставен.
– Ха! Аз не боя от духове. Не ме е страх от нищо, а в деня когато се уплаша ще се оженя. Ще ми трябва само една по-здрава тояга.

Дворецът на Звънарите имал толкова ужасна слава из страната, че било огромна изненада някой да се осмели на такава авантюра. Знаело се, че ако някой посмее да припари там, щом удари селският часовник полунощ, духът повтаря дванадесетте удара на своята невидима камбана.

Хората донесли дрянова тояга, но Жил я строшил все едно е клечка от кибрит.
– Тази не ми се вижда здрава – казал той.

Донесли дъбова тояга. Той я строшил като предишната.
– Чакай – обадил се ковачът, – ще ти дам една, която няма да успееш да пречупиш.

Скоро донесъл тояга от желязо, дебела като човешки пръст. Жил я взел и я строшил. Ковачът направил нова, дебела като човешки палец. Хряс! – постигната била от същата съдба.

Накрая човекът изковал една – дебела като детска китка.
– Тази горе-долу става – казал Зелени-Панталони, макар и да я поизкривил с коляно. – Ако привидението няма ум в главата, тази тояга ще го вразуми. Но това не е достатъчно. Щом ще ходя непоканен някъде, най-малкото, което мога да направя, е да предложа угощение на обитателя. Донесете ми дърва, свещ, гърне бира, мая, брашно, сол, мляко, кафява захар, масло и яйца, тиган, черпак, чинии, чаши, маса и два стола. Нали сега е карнавалът – ще направя банички.

Да си остане между нас, но тези банички са само малко по-вкусен вид палачинки от алиетките.

– Не забравяйте – добавил той – тесте карти и мъничко тютюн. Най-хубаво е след като се навечеряш, да си запалиш една лула и да поиграеш малко карти.

Донесли на Жил нещата. Зелени-Панталони натоварил магарето и се отправил към Дворецът на Звънарите. Замъкът бил разположен в гората, на двадесет минути път.

Имението било старо, с четири кули по ъглите и стени, дебели три лакътя – съвсем подобно на сградата, която се издига на Зеления Площад в Кондé и където живее зъболекарят Нанас Мушрон.

Вратите зеели широко разтворени, защото никой не смеел да ги доближи, дори крадците. А и освен това, отдавна вътре нямало нищичко за крадене.

Зелени-Панталони влязъл в преддверието и запалил свещта. Разтоварил магарето и тръгнал да търси червената зала. Не било трудно да разбере коя е. Тя била широка зала с ламперия, направо тапицирана с паяжини.

Жил запалил огън в голямата камина. Бурните пламъците весело играели и красива светлина обляла цялото пространство.

После счупил яйцата, разбил ги, добавил брашно, мая и сол, добавил млякото и размесил всичко. Докато чакал тестото да се уголеми, запалил една лула, пийнал чаша бира и извадил картите. Щом решил, че всичко е готово, сложил маслото в тигана и когато зацвърчало, изсипал една лъжица от тестото.

Тъкмо се канел да подхвърли палачинката, когато чул, че часовниковата кула бие полунощ.
– Е, добре! – си казал Зелени-Панталони, който пръв се появи ще получи тази баничка.
Минала минута, но нищо не се случвало: невидимата камбана си мълчала.
– Ама че досадно! – казал си Храбреца. Баничката ми изглежда толкова добра! Както и да е! Моят дял ще стане по-голям.

Едва изрекъл тези думи, когато се разнесъл ужасяващ глас, сякаш някой говори във варел. Звукът като че идел от върха на камината.
– Дали да търся? Или пък не? – казал гласът.
– Почакай да сваля тигана – отвърнал Жил. – Ще те науча аз, нахалнико подземен – и протегнал ръце в комина на камината.

Паднал един крак. Зелени-Панталони го уловил в пламъците и го метнал в ъгъла на залата, а кракът сам се изправил. После момъкът пак сложил тигана на огъня.
– Дали да търся? Или пък не? – се разнесъл пак гласът.
– Почакай… хайде… нахалнико подземен.
Отгоре паднал втори крак, който Жил уловил и отново метнал в ъгъла, а той, точно като първият също се изправил.
– Дали да търся? Или пък не? – пак се чул гласът.
– Не спирай, подземно същество.
Тогава паднала една ръка, после и другата.
– Ах, вече имам четири! – казал Зелени-Панталони. Май скоро ще получа нещо, с което може да поиграя на топка.
– Дали да търся? Или пък не? – прозвучал гласът.
– Браво! Ето го и корпуса на съществото! – се провикнал Жил, когато в ръцете му паднало тялото на мъж, което Храбреца пак захвърлил в ъгъла, а то се изправило също като краката и ръцете.
– Липсва само топката.
– Дали да търся? Или пък не? – казал гласът.
– Ах, ето я и нея – добавил Жил, когато хванал главата. – Обзалагам се, че с един удар улучих три – и метнал главата към останалите части. Изведнъж те се съединили и някакъв човек се изправил пред него.
– Имаш уникален начин да се появяваш – казал Зелени-Панталони, – но няма що, каня те на угощение.
Той поръсил палачинката с кафява захар и я разделил на две.
– Благодаря ти, но не съм гладен – казал човекът.
– Ах! Ами добре! Тогава си пийни. Трябва да ти е пресъхнало гърлото от това пътуване на части.
– Не съм жаден.
– Бре! Е, хубаво! А при мен е все обратното, непрекъснато съм гладен и жаден. За твое здраве, човече божи!
И Жил погълнал чаша бира, а после захапал палачинката.
– Ела с мен! – внезапно казал духът.
– Къде?
– В подземието на двореца.
– Благодаря ти за поканата, но хич не ми се ще да настина.

Зелени-Панталони си запалил лулата.
– Ти ще ме последваш! – казало привидението и протегнало дългата си, съсухрена ръка към него.
– Почакай миг! – казал Жил. После грабнал желязната тояга и го праснал по ръката. Сторило му се, че ударил в празното пространство, но въпреки това привидението отдръпнало ръката си и извикало от болка.
– Ти си първият, който ми се опъва – казало то. – Ти си онзи, който ще ме избави.
– Само ако аз реша!
– Кажи какви са ти условията.
– Нека изиграем първо една игра на карти. Обещах, че ще поиграя с теб и не ща да излизам самохвалко.
– Ако спечеля, ще тръгнеш ли с мен?
– Обещавам!

Зелени-Панталони раздал по осем карти. Оставил тестето настрана и открил най-горната карта – спатия. Погледнал картите си и останал достатъчно доволен – имал цели четири коза.
– Не ме е страх от теб – казал той.
– Ето една хубава ръка – и привидението сложило двойка поп и дама пики.
– Но козът е спатия!
Фантомът се засмял и посочил обърнатата карта с пръст. Смаян, Жил вторачил поглед в тестето и не можел да разбере как спатията се е превърнала в пика.
„Не вярвам на очите си“, – промълвил накрая той. После хвърлил картите си и добавил:
– Готов съм да тръгна с теб.
– Вземи свещта и върви напред.
– Сам върви пред себе си – казал Жил. – Да не съм ти някакъв слуга.
Той бил смел, но не бил безумец. Знае се, че никога не бива да обръщаш гръб на дух, защото може да ти строши врата.

Привидението взело свещта и поело напред, следвано от Зелени-Панталони. Слезли заедно в подземието на двореца и като повървели малко, се озовали пред камък с размери на надгробна плоча.
– Вдигни този камък – казало привидението.
– Сам си го вдигни.

Привидението се подчинило и Жил видял три огромни гърнета, пълни с жълтици.
– Ето – казало привидението, – това е причината за моето наказание. Приживе откраднах злато от графа на Ено и душата ми бе осъдена да остане в този замък, докато не възстановя отнетото. Занеси му двете гърнета, а третото задръж за себе си и не помисляй да ме мамиш!
Зелени-Панталони се почесал по главата. Сетил за духа на убития от него човек по погрешка.
– Би ли могъл да ми кажеш – попитал той, – какво се случва на онези, които са убили.
– Ако не заплатят с живота си, са осъдени да бродят вечно с глава под мишница.
– По дяволите… Хич не е лесно… Има ли начин приживе да се освободят от наказанието?
– Да, има един.
– И какъв е той?…
– Да спасят някого от неизбежна смърт.
– Благодаря ти, господарю – казал Зелени-Панталони. – Ти си добър човек и аз ще изпълня твоята заръка. Да се качваме нагоре.

Внезапно се разнесло „Кукуригу-у!“ – Петльо обявил, че новият ден настъпва и духът изчезнал на мига. Жил се озовал сам пред трите гърнета пълни със злато. Той ги взел, качил се горе в замъка, извел магарето си от обора и поел направо за град Монс, където управлявал могъщият граф на Ено.

Пристигнал осем дни по-късно и отседнал в странноприемницата Свети Дрюон.

Градът бил обзет от страх и ужас. Хората по улиците плачели. Зелени-Панталони започнал да разпитва каква е причината за тази толкова голяма скръб.

Разказали му, че наблизо в блатата Уаасм се населил един лумсон или с други думи дракон, който опустошавал цялата страна. Всяка година трябвало да му дават по една девойка, за да го смирят и да не избие всички.

Тази година жребият се паднал на хубавата Ида, дъщерята на графа на Ено. Графът обявил, че ще даде дъщеря си за жена на оня, който убие лумсона, но никой не посмял да се яви и момичето поело тази сутрин към Уаасм, съпроводена от траурна процесия. Ето защо народът плачел и тъжал.
– Ех, това е тъкмо работа за мен – си казал Жил. – Ще убия чудовището и ще спася от явна смърт младата госпожица, което означава, че в отвъдния свят няма да нося главата си под мишница.
– И ще се ожениш за хубавото момиче?
– О! Това не ща! Викат ми Храбреца, не ме интересуват хубавиците и няма да се женя, докато не усетя страх.

Хората свили рамене, но той не им обърнал никакво внимание и поел напред като размахвал насам-натам желязната тояга.

По мръкване Зелени-Панталони пристигнал във Уаасм. Там не бил останал никой, защото всички изпитвали огромен страх. Следвал ужасяващите ревове и поел право към чудовището.

Лумсонът тъкмо се канел да погълне младото момиче.
– Хей синковецо, я ела насам! – викнал силно Жил. Чудовището оставило момичето и излязло от леговището: имало глава на кон, език като змия, зъби като крокодил, криле на лешояд и опашка на акула.

Втурнало се към юнака, а Жил с първия удар на тоягата строшил едното му крило.
– Дръж се! Че ще те направя на парчета, кокошко грамаданска! – изкрещял той.
Със следващия удар премазал второто крило, после опашката и най-накрая му строшил главата.

Така Храбреца спасил момичето.
– Недей да плачеш хубавице Ида – ѝ казал. – Ще те върна обратно при баща ти.
– И ще ме вземеш за жена като награда.
– Изглеждах ли изплашен?
– Не.
– Е-е, викат ми Храбреца и ще се оженя, ако успея да усетя страх. Това е обетът, който съм положил.

Хубавата Ида не му отговорила, но прошепнала, че това е просто някакво желание, защото Жил бил хубавец, като изключим грозноватите му панталони.

Те крачели, потънали в мълчание, всеки от своята страна на пътя, както влюбените във Фрезн, когато отиват на църквата в неделя. Внезапно, като приближили Жемап, някой се провикнал:
– Я виж ти! Та това е Зелени-Панталони!

Жил се обърнал и видял Мимил Бикан. След Зелени-Панталони Мимил Бикан бил следващия най-прочут калпазанин на Кондé. Навремето, когато си играели, Жил бил главатарят, а Мимил неговия лейтенант.
– Как се радвам да те видя! Аз те мислех за умрял! Хайде да се почерпим – казал Мимил Бикан.

Ако тъкмо си убил чудовище, усещаш остра нужда да гаврътнеш една студена бира. Пък и никога не е било, фламандци да се срещнат и да пропуснат възможността да изпият по някоя и друга бира. Освен това Мимил и Зелени-Панталони били добри приятели!

Въпреки това Зелени-Панталони се поколебал. Ако хубавата Ида била селско девойче, той без притеснение щял да ѝ предложил да се поосвежи с тях, но не смеел да заведе в кръчмата дъщерята на графа на Ено!

Хубавата Ида сама го извадила от затруднението.
– Върви с другаря си – му казала тя. – Аз ще се прибера сама – пътят никак не е труден.
– Трябва само да вървиш напред и щом излезеш от Жемап, хващаш лявата посока – казал Жил, и в този миг решил, че тя е очарователна. – Поздрави от мен баща си и му кажи, че скоро ще дойда да го видя, имам поръчение за него, което трябва да изпълня.

И той поел с Мимил Бикан.

Мимил Бикан разказал на Зелени-Панталони, че Кондé се превърнало в жалко място откакто си заминал. Вече не висели котки по звънците, не събаряли пътните табели, не чупели улични фенери, замряла веселяшката им врява и гражданите спели непробудно. Накратко казано – истинско нещастие.
– Не намерихте ли един умрял човек преди три години до градината на Лагернад?
– Намерихме брат ти, почти пребит. Бил маскиран като привидение.
– Как? Какво! Брат ми ли?
– Да, но отдавна оздравя и се оправи.
– Благодаря ти, Боже! – извикал Храбреца.

После помислил малко и добавил:
– Излиза, че нямало смисъл да спасявам момичето… Ха! Както и да е! Може да се случи пак неволно да убия някой!

Докато бърборели така, Зелени-Панталони и Мимил Бикан пресушили тридесетина кани бира. Към десет вечерта, когато Храбреца се отправил обратно към своята странноприемница усетил, че е позамаян малко, защото прекалили с пиршеството.

Какво ли поръчение би могъл да е поел към баща ми? – мислела си хубавата Ида на път за вкъщи. Докато премисляла това, клетата девойка хванала грешната посока и се загубила. Разбрала грешката, едва като се озовала пред двадесетина въглищарски пещи. Чула зад гърба си човешки стъпки и се спряла. Приближавал въглищарят, който също тръгнал да се връща вкъщи.
– Какво дириш тука, хубавице? – я попитал.
– Търся пътят за Монс, добри човече. Връщам се при татко, графът на Ено, и ако си съгласен да ме заведеш, ще получиш щедра награда.
– Че кой успя да те спаси от лумсона?
– Един чужденец, който не ще да се ожени за мен.
– Той къде е?
– Той ме остави пред портите на Жемап.

„Срамота е да не щеш да се ожениш за толкова хубаво момиче,“ – си помислил въглищарят. Уви, душата му била тъй черна, колкото лицето му. Дяволът, неговият най-добър другар, вече му нашепвал злостни мисли:
– Виждаш ли онези пещи? – казал той на хубавата Ида.
– Да.
– Е, добре! Ще ми се закълнеш в спасението на душата си, че ще кажеш на баща си, че аз съм те спасил, инак жива ще те изпека там!
И при тези думи, той поставил огромната си ръка на нейното рамо. Горкото момиче толкова много се уплашило, че се заклело във всичко, което въглищарят му поискал.

Графът на Ено бил на седмото небе от радост като видял дъщеря си жива и здрава и вдигнал тържество за нейния така наречен спасител, въпреки че въглищарят изобщо не приличал на такъв и изглеждал съвсем неподходящ жених за младата госпожица.

Два-три дни по-късно, графът свикал своя двор да отпразнуват обещания годеж и пиршеството било невиждано богато дотогава в Монтоа. Били поднесени пет вола, десет прасета и двадесет овце, всичко туй било полято с несметни кани бира и пет бурета ракия. Пили даже вино с пожелание за добър живот, макар че в страната не отглеждат грозде. Тъй като дворцовата зала не била достатъчно голяма да побере всички гости, опънали трапезата в двора на палата.

Всички били преизпълнени с радост, освен хубавата Ида, която седяла тъжна и пребледняла. Тя не посмяла да разкрие голямата си мъка, защото се страхувала, че един ден ще иде в ада, където пламъците са седемнадесет пъти по-свирепи от тези в пещите на въглищаря.

По време на десерта, уведомили графа, че непознат младеж моли да говори с него.
– Поканете го да влезе! – казал графа.

Зелени-Панталони влязъл, целият издокаран в зелено кадифе, но сега кадифето било от коприна и изкусно избродирано със сребро. Носел шапка, жакет и късо наметало и имал най-хубавият вид, който някой някога би могъл да си представи. Във всяка от ръцете си държал по едно гърне, пълно с жълтици.

– Господин графе – изрекъл той с поклон. – Идвам от името на починалия господар на Двореца на Звънарите, за да ви върна тези две гърнета с жълтици.
– Добре дошъл, драги господине – отговорил графа и заповядал да му се направи място на трапезата.

В този миг хубавата Ида обърнала очи към непознатия и тихичко извикала от изненада, а може би дори от радост. Викът привлякъл вниманието на Жил и той отговорил с поклон.

Въглищарят забелязал всичко.
– Какво иска онзи папагал от тебе? – викнал той със силен глас на хубавата Ида, защото бил груб и безочлив като каруцар.
– Този папагал иска да те оскубе като гъска! – отговорил Зелени-Панталони и метнал чинията си право в лицето на самозвания спасител.

Въглищарят се престорил, че иска да скочи през масата връз Жил, но хората го задържали и започнал да сипе обидни думи за младежа.
– Трябва да знаете, господин графе – казал Зелени-Панталони, – че оня нахакан черен кос не е спасителят на дъщеря Ви.
– Тогава кой е? – попитал графа.
– Ще разберете после.
– Лъжеш, гнусен негоднико! – се развикал гневно въглищаря.
– Арената ще определи – отсъдил графът.
– И то веднага! – викнал Жил и захвърлил шапката и наметалото си.

Съперниците започнали да се готвят за битката, която щяла да се проведе на арената в двора. Въглищарят излязъл, навлечен от главата до петите с шлем, ризница и брони на гърдите, краката и ръцете си. Конят му също бил покрит целият с желязо. Личало отдалече, че конникът трудно се държи изправен на седлото.

Зелени-Панталони решил, че няма смисъл да се качва на кон и дори не поискал желязната тояга. Само запретнал ръкави, за да не си развали хубавата сребърна бродерия.

Навлеченият с желязо въглищар се устремил напред със спуснат шлем и насочена към младежа пика. Жил отскочил настрана, хванал му крака и го свалил от коня, който, освободен, продължил да бяга напред. Метнал на земята измамника с цялото му снаряжение и го развъртял както слугинче размята парцала си, когато мие плочите на пода. Накрая го захвърлил в края на арената. Злосторникът се затъркалял и задрънчал като купчина железни джунджурии.
– Мъртъв е – казал графът, но грешал.
– Няма да нося главата си под мишница на оня свят заради този – казал Зелени-Панталони. – Аз бях човекът, който спаси дъщеря ти от неизбежна смърт.
– Значи ти ще се ожениш за нея.
– Изглеждам ли изплашен?
– Не.
– Е! Викат ми Храбреца и ще се оженя само ако изпитам страх. Това е обет, който съм положил, питай младата госпожица.

Хубавата Ида и дума не продумала, защото, разбира се, не смеела да се обади.
– Когато някой спаси девойка, се жени за нея, това е обичаят – ядосано отсякъл графът. – Ще се ожениш за нея, или ще си изпатиш.
– Няма да се оженя за нея!
– Или ще се ожениш за нея, или ще те убия! – скочил ядосан графа.
– Изплаши ме и ще се оженя за нея – отговорил Зелени-Панталони без окото му да трепне.

Графът се размислил, че ако убие Зелени-Панталони, няма как да го ожени за дъщеря си.
– Е добре! Ще оправим тази работа – си казал и прошепнал тайно нещо на своя капитан, който излязъл навън веднага.

После се обърнал към Жил и казал:
– Нека стане според твоето желание.
– Е, ти си добър човек – отговорил Зелени-Панталони. После се изправил с високо вдигната чаша в ръка и всички го последвали.
– Аз пия – тържествено започнал младия човек – за здравето на…

При тези думи… буууум!… и ужасен взрив разтърсил всичко. Изглеждало, че дворецът може всеки момент да се срути и всички скочили на крака.
– … и за всички гости! – продължавал Зелени-Панталони и изпил до дъно чашата си. – Кажи на твоите оръжейници да пазят тишина докато говоря – добавил като слагал чашата си на трапезата.
„Брей! Този не се стряска даже от трясъка на двадесет оръдия наведнъж. Какво може да направим?“ – прошепнал графът.

Звукът извадил хубавата Ида от унес и ѝ обяснили какво се случва.
– Почакай – прошепнала тя.

Излязла за момент и се върнала, последвана от двама галантни кавалери, единият носел сливов пай, огромен като колело на колесница, а другият превъзходен пастет.
– Аз ще нарежа пая, а вие бихте ли подготвили пастета, драги господине – се обърнала тя към Зелени-Панталони.
Като добре възпитан мъж, той поел подадения нож, привел се над пастета и започнал да повдига коричката отгоре. В този миг нещо изскочило отвътре и се блъснало в лицето му. Оказало се, че това било канарчето на хубавата Ида.

Жил не очаквал такова нещо и подскочил назад от страх.
– Той се изплаши! – викнали в един глас всички гости. – И ще трябва да се ожени за хубавата Ида.
– Ще се оженя за нея, господа – отвърнал Зелени-Панталони, – защото тя е много умна и аз разбрах, че умната жена е по-силна от безстрашния мъж.

Графът му дал титлата Рицар на Свети Георги като награда за победата над лумсона и осем дни по-късно новопровозгласеният рицар се оженил за хубавата Ида в Сен-Водрю.

Устроили ново пиршество, още по-богато от предишното. Поканили майката и брата на Жил, Мимил Бикан и мама Буко, но на тържеството не били поднесени алиетки.

За десерт най-прочутият певец в Монс изпял песен под акомпанимента на лютня. После пристигнал най-известният астролог от Бернисар и предрекъл на младоженците дълъг и щастлив живот.

В чест на тези любопитни събития, всяка година в графство Монс се провежда великолепен турнир, наречен Лумсон. Въглищар, въоръжен от главата до петите, играе ролята на рицаря на Свети-Георги и убива страшното чудовище с изстрел на пищов, а вечерта в кръчмите в Монс звънят пълни чаши в прослава на Зелени-Панталони.