На малката българска княгиня Мария Луиза посвещава това свое издание книгоиздателство Т.Ф.Чипев София, 15.I.1933
Тази топла, пролетна сутрин в гората се случи нещо нечувано, невиждано от онази година. Из шумака, близо до големия престарял бряст, надникнаха две пъргави уши, два редки мустака и една мека сива лапичка. Зайо Байо Великденски беше разтворил вратата на колибата си и слухтеше. Запяха птичките. Също като че ли хиляди звънчета зазвъняха над гората.
Зайо Байо Великденски прекрачи прага, изправи се на задните си лапи, кихна и каза:
– Пак запяха. Отспаха си нощес. Сега, иди ги спирай, ако нямаш работа. До среднощ ще гърми гората от тях.
Зайо Байо Великденски се сърдеше на малките песнопойци. Не че не му харесваха песните им – харесваха му, но той винаги казваше:
– Пречат да се чува кой влиза и кой излиза от гората!
Зайо Байо Великденски имаше работа. Днес трябваше да се боядиса голямото великденско яйце.
Той влезе в колибата, взе торбата с четките и боите, нарами я, препаса бялата престилка и въздъхна:
– Не е мъчно боядисването. Най-мъчно е да намеря голямото великденско яйце.
Всяка година, по това време, Зайо Байо Великденски тръгваше да търси яйцето. Тъй му беше заръчано: щом наближи Великден, да прави, да струва, яйцето да намери, да го боядиса, та с него да посрещне големия празник на пролетта. Той притвори вратата на колибата си, заключи я, пъхна големия дървен ключ под прага и заброди из гората.
Голямото великденско яйце се намираше много рядко – веднъж в годината. Никой не знаеше мястото му. Неговият полог беше тъй направен, че сто пъти да минеш край него, двеста пъти да го прекрачиш, пак да не го видиш. И само Зайо Байо Великденски, веднъж в годината, можеше да го намери. Че мине ли днес, мръкне ли се, от яйцето се излюпва цяла войска ловци с пушки и с кучета… тежко им и горко тогава на всички в гората!
Знаеше го това Зайо Байо Великденски, знаеха го и другите. И знаеха още, че щом се намери яйцето и се боядиса, чудно чудо става в света.
Всички в гората видяха Зайо Байо Великденски и се зарадваха.
– На добър час! – писна Тарльо, сви се на бодливо кълбо и се търкулна от радост по стръмната рътлина.
– На добър час! – стори му път Лисунгера, вирна рунтава опашка и се заоблизва за прясно кокоше месо.
– На добър час! На добър час! – се чуваше отвред подир Зайо Байо Великденски.
И цялата напъпила гора трепереше и правеше път на онзи, който щеше да докара тазгодишното голямо чудо.
Зайо Байо Великденски разбираше всичко и си знаеше работата. Той кръстоса гората надлъж и шир. Обиколи местата, където си спомняше, че е бил полога минали години. Претършува навсякъде, където му подшушнаха, че може да е скрито яйцето. И навсякъде той сваляше торбата от рамо, вадеше четките, оправяше бялата престилка и се канеше уж да почва:
– Ако е тука, самó ще се покаже! – наричаше Зайо Байо Великденски.
И пак нарамваше торбата, прибираше четките, скриваше боите.
И, ето ти, стигна Зайо Байо Великденски малката полянка, където се намираше бялата колибка на Пеперудата.
Пеперудата беше седнала на столче от пресни мъхови листенца и се припичаше. Тя видя Зайо Байо Великденски, шавна мустачки и каза:
– Добре ми дошъл и на добър час! – и простря едното си крило, като бяло ветрило, напред, за да го поздрави.
Зайо Байо Великденски спря. Свали торбата от рамо и се изправи на задните си лапи. Пеперудата стана от столчето си и захвърка над главата му.
– Кой го знае накъде е! Кой го знае при кого е! – пърхаше тя.
– Ако е тук, самó ще се покаже! Ако е тук, самó ще се покаже! – занарича Зайо Байо Великденски и бръкна в торбата.
Изведнъж, до бялата колибка на пеперудата земята се разпука. Едно гнездо, постлано с мека трева се показа. И в гнездото – яйцето, голямото великденско яйце!
Зайо Байо Великденски грабна четките и боите, оправи си бялата престилка и започна чевръсто да боядисва яйцето.
– Тази година живо-здраво, като миналата! Живот и здраве до година! – благослови Зайо Байо Великденски.
– Живо-здраво! Живо-здраво! Живо-здраво! – заехтя цялата гора и писнаха два пъти повече свирките на малките песнопойци.
И щом запя открай докрай гората и Зайо Байо Великденски боядиса с червено най-горния край на яйцето, начаса се случи голямото тазгодишно чудо.
Шареното великденско яйце се разпука. От него, вместо ловци с кучета и с пушки, изхвръкнаха на орляци малки, лекокрили ангелчета. Те се въртяха над полянката, запяха песента на Възкресението и накацаха едно до друго около бялата колибка на Пеперудата. И се превърнаха на пъстри, ситни цветчета – великденчета – чудното чудо, за което се разправяше и мълвеше цяла зима.
А Зайо Байо Великденски обиколи с торбата през рамо навред из гората. Всички му се поклониха и му сториха път да мине.
Той стигна до колибката си в шумака. Отключи с големия дървен ключ вратата и прибра четките и боите под леглото, на което спеше. Разпаса престилката, закачи я на стената, изми си лапите и рече:
– Честит Великден!
По цялата земя разцъфнаха цветята. Настана пролет.
КРЕДИТ: Из „Златни клонки“, изд.Т.Ф.Чипев 1933, КОРИЦА: „Великденския Зайо Байо“, 1907 – старинна пощенска картичка;
Prikazki.eu е дар от хора като вас за българските деца – малки и пораснали. Ако четенето ви е донесло радост и знание, ви приканваме да станете част от вълшебния ни дар.
Помогнете както можете – с дарение или споделяне!
