Зайчето и джуджетата

В старо време в една гора живееха седем весели джуджета. Сами си бяха измислили имена – Рошльо, Дългобрадко, Мустакатко, Кривозъбчо, Куцук-Куцук, Лаком Шишко и Смехурко. Те бяха добри джуджета и всяка година ходеха на черква в съседния горски манастир.

Под клоните на дебело дърво с широки листа бяха съградили мъничка къщичка с врата, стълба, прозорци и комин – също като къщите на големите хора. Всеки ден едно от джуджетата оставаше да реди къщата и приготвя гозба, а другите се пръсваха по работа из гората.

Съсед и побратим им беше сивото зайче. Само че тогава и зайчето си беше като другите животни – с малки уши и четири къси крачета. То не можеше да подскача като сегашните зайчета и затова беше много по-страхливо от тях. Зайчето живееше в хралупата на едно близко дърво и често ходеше на гости на джуджетата, които го гощаваха с морковчета, с гъбки и диви ягоди.

Една пролетна вечер над гората се понесе радостен звън на камбаните от близкия манастир. Зайчето се спусна към джуджетата и отдалеч им завика:
– Ей, ей, побратими! Чувате ли? Чувате ли? Звъни манастирската камбана. Трябва да е наближил празникът.

Но като приближи до къщичката, много се зачуди, когато видя, че джуджетата не се радват. Те бяха насядали по стълбите на къщичката, подпираха глави натъжени и мълчаха.
– Ехей, какво става? Защо сте се умълчали така? Не чувате ли как радостно звъни камбаната на дядо игумен?
– Чуваме, как да не чуваме! – каза Дългобрадко. – Нали затова сме натъжени.
– Я, че защо?… – зачуди се зайчето.
– Ах, Зайко, ти не знаеш – отвърна му Рошлю, – ние си имаме стар обичай: всяка година отнасяме по един подарък на дяда игумена. Досега му носехме гъбки, цветя, диви ягоди и плодове. Ала тази година празникът е много рано, гората е още гола, нищо няма… Затова ни е тъжно.
– Чакайте! Ще намислим нещо, хей! – викна зайчето. – Аз ще ви помогна. Вие не знаете какви майстории имам скрити в къщичката си.
– Хайде бре, хвалипръцко! – изсмяха му се джуджетата.

Но зайчето клекна на задните си крачета, подпря глава на лапичката си и се замисли.
– Стойте! – извика то. – Намислих!  Намислих!
– Какво бе, лудчо!
– Я ми кажете вие, имате ли яйца?
– Какви яйца?
– Какви – кокоши. Можете ли ми намери седем яйца?
– Ще намерим – отвърна Дългобрадко, – още утре ще ти донеса едно.
– Но по-напред добре да го свариш!
– Охоо! – изсмяха се джуджетата. – Такава ли била работата? Хапва ти се варено яйце, а?
– Ваша работа! – разсърди се зайчето.
– Де, де, Зайко, пошегувахме се бе – ще ти дадем.

На утрото Зайко взе вареното яйце, препаса престилка, затвори се в хралупата и цял ден работи вътре. От къщата му излиташе пушек, миришеше на варени треви. А вечерта им донесе яйцето – цяло червено – като цъфнал божур. Джуджетата не можаха да му се начудят и нарадват. На другия ден донесе на Мустакатко синьо, после на Рошлю, на Кривозъбчо – жълто, зелено и люляково. Без яйца останаха само Смехурко и Лаком Шишко.
– Ами за нас бе, Зайко, защо няма писани яйца?
– За вас, братчета – няма: свършиха ми се боите. Аз си ги правя от различни треви и цветя… Свършиха се! Имам още само бяло и черно. Ама какво ти бяло, когато яйцето и само си е бяло… А пък черно е срамота да отнесете на дядо игумен – ще се докачи.
Смешльо и Шишко заплакаха. Зайко ги гледа-гледа, пък им викна:
– Стига бе, не плачете! Дайте ми утре две яйца, ще направя и за вас!

Ссутринта взе яйцата, затвори се в хралупата и два деня не се показа навън. Излезе чак вечерта срещу празника. Приближи засмян до джуджетата и разтвори престилката си. Вътре имаше две червени яйца с нарисувани по тях пеперудки, пиленца, патенца, птиченца. Джуджетата наклякаха покрай тях, гледаха ги и не смееха да ги пипнат с ръка.

Едвам дочакаха полунощ. Щом чуха камбаната, скочиха и се запътиха към манастира.
– Много здраве на дяда игумена! – извика им зайчето. – И на мене много ми се иска да дойда, ама ме е страх – ще ме погне някой лош човек, я някое ловджийско, куче… Кажете на дяда игумен, че аз съм изписал яйцата. Кажете му, ако иска, нека да измоли да ми пораснат ей такива дълги уши, за да чувам надалече, и… и такова… ако иска – да ми станат двата задни крака по-дълги, за да мога да скачам по-бързо, когато ме гонят кучетата.

Джуджетата обещаха. Ходиха на манастира, върнаха се. А на утринта още в зори някой затропа на вратата им. Отвориха – що да видят: зайчето скача весело, премята се презглава и размахва цял лакът дълги уши… Оттогава хората се научили да багрят червени яйца. Затова си изпращат и картички с червени яйца, джуджета и зайчета.