Защо опашката на мечката е къса

През една студена зима, когато всичко побеляло от сняг, а езерата и реките се сковали от лед, Ренар Лисицата и другите животни излезли да се попързалят с кънки и шейни. Скоро Ренар усетил силен глад. Взел да обикаля насам-натам, за да намери нещичко за ядене.

Надникнал тук, надникнал там, легнал в храстите да дебне с надежда, че ще успее да си хване птичка, промъкнал се до двора на едно стопанство, готов да скочи върху някое дебело пиле, но всичко се оказало напразно. Птичките внимавали, а кокошките били прибрани в кокошарника.

Разочарован от лошия късмет, Ренар се отправил към реката и близо до брега видял в леда дупка, която не била замръзнала. Седнал да я наблюдава и скоро една малка рибка подала глава. Ренар замахнал с лапа и в следващия миг нещастното създание лежало на леда с отворена уста. Риба подир риба успял да извади хитрецът. Щом се наял до насита, завързал останалите на една пръчка, но преди да си тръгне, не забравил да се помоли за упокой на своите жертви.

Ренар не стигнал много далече, когато срещнал госпожа Бруин Мецана, която също обикаляла за храна. Щом видяла хубавия улов, облещила очи от изумление и попитала:
– Откъде намери тези вкусни рибки, братовчеде? Устата ми се напълни със слюнка, само като ги гледам! Толкова съм изгладняла, че мога да отхапя и желязна главина на клин!
– Ах – отвърнал Ренар лукаво, – само ако знаеше!
– Нали това те питам – настояла госпожата. – Не мога да повярвам, че си толкова безчестен да запазиш тайната за себе си.
– Не споделям много-много – съгласил се Ренар, – но съм толкова привързан към теб, братовчедке! Ела с мен и ще ти покажа мястото, където хванах рибата.

Без да подозира нищо, мечката тръгнала след него и скоро стигнали до дупката.
– Виждаш ли тази дупка, братовчедке? – казал Ренар. – Тук рибата идва да диша. Всичко, което трябва да направиш, е да седнеш на леда и да потопиш опашката си във водата. Скоро рибата ще дойде да я хапе, но ти не мърдай. До вечерта стой неподвижно. Дотогава дузина риби ще се закачат на опашката и ще ги издърпаш всички наведнъж.

Госпожа Бруин харесала плана. Седнала и потопила опашката си във водата.
– Точно това е начинът – окуражил я Ренар. – Сега аз трябва да вървя по работа, но скоро ще се върна. Внимавай да не мърдаш, иначе всичко ще развалиш!

И така, през следващите три часа госпожа Бруин седяла на леда с опашка във водата и макар че било ужасно студено, се успокоявала с мисълта за вкусната вечеря, която ще извади.

Късно следобед Ренар се върнал.
– Е, как си, братовчедке? – попитал той.
– Много е студено – отвърнала госпожа Бруин, а зъбите ѝ тракали неудържимо. – Опашката ми така е изтръпнала, че почти не я усещам!
– Усещаш ли да ти е тежко? – попитал загрижено Ренар.
– Много тежко – потвърдила госпожата.
– Сигурно стотици риби са се накачили – казал Ренар. После скочил от брега и обиколил около мечката. Видял, че водата в дупката била замръзнала и опашката на госпожа Бруин била скована от леда.
– Мисля, че е време да я вадиш вече, но трябва да внимаваш и да я издърпаш наведнъж с всичката риба. Има само един начин – дръпваш рязко с всичка сила. Сега, ако си готова… едно, две, три-и…!

И при думичката „три“ госпожа Бруин се вдигнала на задните си лапи и дръпнала могъщо, но опашката ѝ така била скована от леда, че не помръднала.
– Боже мили! – провикнал се Ренар. – Успяла си да хванеш всички риби в реката. Пак опитай, братовчедке, напъвай здраво с всичка сила!
– У-у-уф! – заръмжала госпожа Бруин, – уф, уф… ах!

А после неочаквано се претърколила с глава напред и навирила краката, защото толкова здраво дръпнала, че отскубнала дългата си рунтава опашка.

Когато се опомнила достатъчно, за да разбере какво се случило, потърсила с очи Ренар, но той внезапно си бил спомнил за нещо неотложно и не се виждал наоколо.

Та оттогава досега мечките се раждат с къси опашки.