Защо китът прави фонтани, морската звезда има лъчи и още…

Преди много години, когато светът бил съвсем млад, животните, които сега обитават Австралия, били хора. По онова време те живеели на далечен остров отвъд океана. Щом научили за чудесните ловни полета в Австралия, решили да отплават към новата земя с кану. Всички знаели, че пътуването ще е страшно и трудно.

Бури щели да ги връхлитат в морето и вълни да ги шибат с бяла разпенена ярост. Вятър щял да реве като зли горски духове, а светкавици като огнени змии да разкъсват небето. Смъртта щяла да дебне, скрита в кафявите морски водорасли. Затова било нужно много здраво кану за плаването.

Китът, който бил най-голям от мъжете, имал голямо и здраво кану, което устоявало и на най-бясната буря. Но бил егоист и не го давал. Кануто било нужно на хората, затова си отваряли очите и чакали сгоден момент да го откраднат. Ала китът бил хитро създание – бдял над кануто си и много го пазел.

Хората не знаели как да постъпят и накрая свикали общ съвет, за да намерят решение. Чули се много идеи, но всичките били неизпълними. Задачата изглеждала невъзможна, докато накрая най-добрият приятел на кита – морската звезда – излязъл отпред да направи предложение.

Щом заговорил, всички се умълчали и заслушали. Той се поколебал за миг, а после казал:
– Ако не намерим голямо кану, няма да доплуваме до богатите ловните полета – там, където огненото слънце не умира, морският пясък е ситен и златен и има храна в изобилие. Ще накарам моя приятел, кита, да остави кануто си и дълго ще го забавлявам. Подам ли ви знак, вие тихо откраднете кануто и поемете натам колкото може по-бързо.

Всички били така въодушевени от предложението, че заговорили едновременно и попитали:
– Как ще го направиш?
Морската звезда ги изгледал и отвърнал:
– Вашата работа е да откраднете кануто, моята – да отвлека вниманието на кита, докато вие се справите.

Минали няколко дни и морската звезда отишъл на гости при своя приятел кита. Поговорили известно време и гостът казал:
– Забелязах, че косата ти е пълна с гадинки. Предполагам, че е много неприятно. Нека да ти ги махна.

Китът наистина много се измъчвал от паразитите в главата си и с радост се съгласил. Закотвил кануто надълбоко и приседнал на една скала. Морската звезда положил главата му в скута си и започнал да го пощи. Докато правел това, разказвал смешни истории и отвличал вниманието на своя приятел. После подал знак на хората, които чакали наблизо. Те взели кануто и отплавали.

Но китът бил подозрителен. За малко забравил кануто си, но после внезапно се сетил и казал:
– Наред ли е всичко с кануто ми?
Предвидливо морската звезда носел със себе си парче дърво. От време на време почуквал с него скалата, за да наподоби звука на лодка, която морските вълни блъскат в брега, и отвърнал:
– Да, ето го. Имаш чудесно кану.

Морската звезда не спирал да разказва забавни истории. В същото време силно чешел около ухото на кита, за да не чува как пляскат мъжете с гребла във водата, докато се отдалечават. След известно време китът се уморил от вниманието и разказите на приятеля си и решил да провери кануто си. Изправил се и огледал наоколо. Видял, че кануто го няма, но не повярвал на очите си. Разтрил ги и отново погледнал. Далеч на хоризонта успял да различи силуета на своето кану. После истината се стоварила върху му – бил измамен.

Китът много се ядосал и безмилостно ударил морската звезда. После го запокитил към острите скалите и неверният приятел се раздрал на лъчи. Морската звезда нямал капка сили – само се претърколил от скалите в мекия пясък. Заради тогавашния жесток побой и сега морската звезда е има лъчи и винаги се крие в пясъка.

След като набил приятеля, който го предал, китът скочил във водата и заплувал след мъжете. Огромни бели вълни се надигали и падали докато порел водата, а от раната на главата, която морската звезда му отворил, изхвърлял високо във въздуха вода.

Китът продължил неуморно преследването. Мъжете в кануто го видели и казали:
– Той ни настига и когато ни хване, всички ще ни издави.
Ала коалата, който гребял с веслата рекъл:
– Няма защо да се плашим, погледнете ръцете ми. Имат достатъчно сила да избягаме с лодката.
Това успокоило спътниците и преследването продължило.

Пътували много дни и нощи. Денем жаркото слънце прежуряло, нощем хората зъзнели на студения вятър. Но нямало как – трябвало да продължат. Денем и нощем те наблюдавали кита да изхвърля в яростта си фонтани вода и да разбива морето на пяна, като пляска с опашка.

Най-сетне се появила земя и мъжете загребали с всички сили натам. Слезли от кануто съвсем изтощени и седнали на пясъка да си починат. Но сивият жерав, който бил страстен танцьор и винаги в добро настроение, затанцувал в кануто и пробил дупка на дъното. После избутал лодката в морето. Тя спряла близо до брега, потънала във водата и се превърнала в малък остров, който и днес се намира на входа на езерото Илавара.

Китът пристигнал и видял мъжете на брега, а любимото кану – унищожено. Плувал около брега и от ярост изхвърлял фонтани с вода, защото мислел за измамата, която му скроили, и изгубеното си кану.

И до сега китовете изхвърлят фонтани с вода, морската звезда е грапава и разкъсана, коалата има силни ръце, а аборигените още скитат из дивата пустош на Австралия.