Вълшебни приказки

Замъкът Сория Мория

Препоръчва се за възраст над 5 год.
19мин
чете се за

Приказката на Петер Кристен Асбьорнсен и Йорген Мо е може би най-известната вълшебна норвежка приказка. Историята е разказ за търсенето на път до замъка Сория Мория, което често се приема като символ за неспирния стремеж на хората да открият изключителното щастие.

Според легендата, пътят към замъка е неизвестен, и героят пътува в самота, защото всички сме различни и не можем да постигнем щастие по един и същи начин. Приказката утвърждава традиционна ценност за норвежкия фолклор (но всъщност толкова общочовешка) за моралното израстване на човека и идеята, че всеки може да се издигне над обикновеното си потекло и да постигне успех и щастие.

Имало едно време мъж и жена, които имали син, на име Халвор. Още от малък той бил ленив и не щял да работи – по цял ден седял край огнището и ровел в пепелта. Родителите му го пращали при разни майстори да учи занаят, но Халвор никъде не се задържал. Чиракувал ден-два, и пак се връщал вкъщи да рови в пепелта.

Малкият Халвор си играе с пепелта, Theodor Kittelsen (1900), експонат в Националния Музей, Осло

Веднъж дошъл един морски капитан и попитал Халвор не иска ли да плава по море и да опознае чуждите земи. Халвор не устоял на изкушението и бързо се приготвил за път.

Дълго ли пътували не зная, но след много, много време се надигнала ужасна буря, а когато стихнала, моряците не знаели къде са. Под силата на вятъра корабът се озовал до странен бряг, който никой не познавал.

Не духал никакъв ветрец и корабът не можел да се движи. Затова Халвор помолил капитана да слезе на брега и да поразгледа, защото предпочитал това да прави, отколкото по цял ден да лежи и спи.

– Как ще се покажеш в този вид пред хората? – възразил му капитанът. – Не виждаш ли, че дрехите ти са станали на парцали?

Но Халвор не спирал да се моли, и накрая получил разрешение, като обещал да се върне веднага щом започне вятърът да се надига.

И така, той слязъл на брега. Страната се оказала възхитително красива. Накъдето и да погледнел, се простирали обширни равнини с ниви и ливади, но нямало никакви хора наоколо. Вятърът започнал да се надига, но Халвор решил, че не е видял достатъчно – щяло му се още малко да пообиколи и да срещне някого. Скоро се озовал на широк път, който бил тъй гладък, че яйце да изтъркулиш, няма да се счупи. Халвор тръгнал по него и привечер видял в далечината огромен замък, който светел. Понеже цял ден вървял, без да има нещичко за ядене, бил ужасно гладен. Но въпреки глада, колкото повече приближавал замъка, толкова повече усещал, че го обзема силен страх.

Халвор влязъл в кухнята на замъка, която била по-прекрасна от всички други кухни, които някога бил виждал. Кухненските съдове били от злато и сребро, но наоколо нямало жива душа. Халвор почакал известно време, но понеже никой не дошъл, отворил една врата и влязъл. Вътре в стаята седяла една принцеса и въртяла колелото на своя чекрък.

William Lunden, 1936

– Ах! – възкликнала тя, – как посмя да дойдеш тук? Махай се, махай се по-скоро, че ще те излапа тролът. Свиреп трол с три глави живее тук.
– Ако ще да беше с още четири глави, искам да се срещна с него, – отвърнал момъкът, – и няма да се махна, защото не съм сторил нищо лошо. Моля те да ми дадеш нещичко за ядене, защото съм ужасно гладен.

Щом Халвор хапнал до насита, принцесата го попитала може ли да се бие с меча, който виси на стената, но момъкът не успял дори да го надигне.
– Добре, тогава трябва да пийнеш глътка от онази стъкленица, окачена на стената, защото така прави тролът, когато излиза да се бие с меча, – рекла принцесата.

Халвор отпил и ето, че успял да извърти меча с невероятна лекота. Тъкмо си помислил, че вече е време да дойде трола, и той се появил, като страховито пъшкал и пръхтял.
Халвор застанал зад вратата.
– Юти-тю-ю! – извикал тролът и подал една глава през вратата, – тук мирише на човешка кръв!
– Да, сега ще разбереш кой е тук! – отвърнал Халвор и отрязал трите му главите.

Принцесата толкова се зарадвала на свободата си, че започнала да пее и танцува от щастие, но после се сетила за своите сестри и казала:
– Ех, да можеше и сестрите ми да освободиш!
– Те къде са? – попитал Халвор.
Тогава тя му разказала за тях. Едната я отвлякъл трол в замък, на шест часа път оттук, а другата била отнесена в замък на още девет часа път.
– А сега, – накрая рекла тя, – трябва да ми помогнеш да махнем тялото на трола.

Халвор бил толкова силен, че с лекота изнесъл всичко и скоро пак станало подредено и чисто. После двамата яли, пили и били щастливи, а на другия ден момъкът станал още с бледосивата светлина на зората и хукнал към следващия замък.

Без да спира за почивка, цял ден той ту тичал, ту вървял. Щом наближил замъка, усетил, че отново го обзема страх. Дворецът бил много по-разкошен от предишния, но и тук не се виждал ни един човек. Халвор влязъл в кухнята, но там не губил време – направо влязъл в съседната стая.
– Ах! Как посмя да дойдеш тука? – възкликнала втората принцеса. – Вече не помня откога самата аз съм тук, но оттогава досега човешко същество не съм виждала. По-добре ще е за теб веднага да се махаш, защото тук живее трол с шест глави.
– Няма да си ида, – отвърнал Халвор, – ако ще да има още шест, аз оставам.
– Той жив ще те погълне, – настоявала принцесата.
Но увещанията ѝ били напразни, защото Халвор отказвал да си иде. Той не се страхувал от този трол и искал само да пийне и похапне, защото бил огладнял от пътя. Тя му дала колкото храна поискал и после пак опитала да го отпрати.
– Не, – отказал пак Халвор, – Аз няма да си ида, защото никому не съм направил нищо лошо и няма защо да се страхувам.
– Той няма да си губи времето да те разпитва, – възразила му принцесата, – ами направо ще те лапне, но щом не искаш да си идеш, опитай да развъртиш оня меч, с който тролът ходи на война.

Момъкът не успял дори да помръдне меча, затова принцесата му рекла да изпие глътка от стъкленицата, която виси на стената и щом сторил това, с лекота успял да свали и развърти меча. Скоро след това пристигнал тролът, който бил толкова огромен и дебел, че трябвало да се завърти на една страна, за да мине през вратата. Щом промушил първата си глава, тролът изревал:
– Юти-тю-ю! Тук ми мирише на човешка кръв!

В този миг Халвор замахнал и отсякъл първата глава, а след нея и останалите. Принцесата била на седмото небе от радост, но после се сетила за сестрите си и го помолила да ги освободи. Халвор решил, че ще се справи и искал да тръгне веднага, но първо трябвало да помогне на принцесата да махнат тялото на трола и едва на сутринта успял да потегли на път.

Следващият замък бил много далеч. Момъкът ту вървял, ту тичал, за да пристигне на време. Едва късно вечерта зърнал палата – много по-величествен от предишните два.

Замъкът Сория Мория, Theodor Kittelsen, 1900

Този път не се изплашил изобщо, влязъл в кухнята и после направо в съседната стая. Вътре седяла принцеса, толкова прекрасна, че нямало равна на нея по хубост. И тя не била виждала човек, откакто била доведена тук. Придумвала го по-скоро да си върви, защото тролът жив щял го изяде. Накрая му казала, че този трол има девет глави.
– И още девет да има, пак няма да си ида, – рекъл Халвор, а после влязъл и застанал до печката.

Принцесата пак от сърце и душа го помолила да се маха, за да не загине, но Халвор отвърнал:
– Нека да дойде, когато си ще.

Тогава тя му дала меча на трола и го накарала да изпие глътка от стъкленицата, за да има сили за бой. В този миг пристигнал тролът като дишал тежко. Бил по-голям и страшен от предишните, затова и той трябвало да се извърти настрани, за да мине през вратата.
– Юти-тю-ю! Как ухае на човека кръв! – се провикнал той.

Но в този миг Халвор отсякъл първата глава, а след това останалите. Последната била тъй здрава, че Халвор доста се потрудил, ала знаел, че има сили и ще сполучи.

Lancelot Speed, 1890

Пристигнали и другите принцеси и всички се събрали в замъка. Най-сетне били отново заедно – по-щастливи откогато и да било през живота си. Били очаровани от Халвор и той от тях. Предложили му да избере онази, която най-много му харесва, но от трите сестри, най-малката най-много го обичала.

Халвор обаче обикалял наоколо с оклюмала глава и се държал много странно. Бил тъй тъжен и притихнал, че принцесите започнали да го разпитват за какво копнее и защо страни от тях. Той отвърнал, че иска да бъде с тях, но тъгува за родния си дом, защото баща му и майка му са живи и много иска му ги види.
Тогава принцесите му казали, че това е много просто.
– Може да идеш и да се върнеш много лесно, ако следваш точно нашите съвети, – рекли принцесите.
Той отвърнал, че няма да върши нещо, което не желаят. Те го пременили тъй прекрасно, че заприличал на същински принц и му сложили пръстен на ръката, който можел да го заведе и да го върне, където пожелае, но го предупредили, че не трябва да го сваля или да споменава някому за тях. Защото ако го направи, цялото му великолепие ще се стопи и повече никога няма да ги види.
– Нека в този миг да ида у дома! – казал Халвор и още не изрекъл тези думи, стоял пред бащината къщичка. Вече падал здрач и щом майка му и баща му видели богато облечения чужденец да влиза у тях, така се стъписали, че започнали и двамата да му се кланят ниско.

Халвор поискал да пренощува там.
– Не може, не, – рекли те, – защото няма как да те подслоним. Ние не разполагаме с удобства, нужни за велик господар като теб. По-добре ще е да идеш горе в стопанството. То не е далеч, виждат се оттук комините му. Там има всичко в изобилие.

Халвор не щял да чуе и бил решен на всичко, за да остане, но възрастните хора не отстъпвали и все повтаряли да иде горе в стопанството, където има всичко за ядене и пиене, а те не можели да му предложат дори стол, на който да седне.
– Не, – отвърнал Халвор. – Оставам тук до утре сутринта.

Нямало повече какво да кажат и Халвор седнал до огнището. Заровил се в пепелта, както правел и преди, за да му минава времето. Тримата разговаряли за много неща и разказали на Халвор за това и онова. Накрая той ги попитал имали ли са някога дете.
– Да, – отвърнали те. Имали момче, което се казвало Халвор, но не знаят къде е отишъл и не знаят жив ли е или умрял.
– Възможно ли е да съм аз? – попитал Халвор.
– Би трябвало да го познавам достатъчно добре, – рекла възрастната жена, като се надигнала. – Нашият Халвор беше ленив и муден и никога нищо не подхващаше. Дрехите му бяха тъй окъсани, че кръпките бяха една върху друга. Няма как човек като него да се превърне в някой като теб, господине.

Жената тръгнала да разпали огъня в огнището и когато пламъците осветили лицето на Халвор, тя го познала.
– Милостиви Небеса! Ти ли си това, Халвор? – рекла тя и радостта на бедните родители била безкрайна. Поискали сега той да им разкаже всичко, което му се било случило.

Майка му била толкова горда с него, че пожелала да го заведе горе в стопанството, за да го видят момичетата, които преди дори не го поглеждали. Тя влязла първа, а Халвор останал на прага.

Щом влязла, разказала, че Халвор се върнал вкъщи и трябва да видят колко възхитителен бил станал сега.
– Изглежда като принц, – рекла тя.
– Ще видим същия дрипльо, какъвто беше преди, – казали момичетата и поклатили глави.

В този миг Халвор влязъл и момичетата така се удивили, че забравили да сложат фустите си и го заобиколили само по бельо. Когато се опомнили и пооправили, дошли със засрамени лица и едва смеели да погледнат Халвор, макар че преди били тъй горделиви и надменни.
– Ах, ах! Мислехте се за толкова красиви и изящни, че няма равни на вас, – рекъл им Халвор, – но само ако можехте да видите най-голямата принцеса, която освободих. Приличате на пастирки в сравнение с нея. Втората принцеса също е много по-хубава от вас, но най-малката, която е моята любима, е по-прекрасна от слънцето и от луната.

Едва изрекъл тези думи и принцесите се появили до него. Едва тогава си спомнил какво бил обещал и съжалил горчиво за думите си.

Хората в стопанството вдигнали голямо тържество, с всички нужни почести в чест на принцесите, но те не пожелали да останат там.
– Искаме да слезем долу при родителите ти, – рекли на Халвор. – Нека да излезем и се поразходим наоколо.

Тръгнал той с тях и скоро стигнали до едно голямо езеро. Близо до водата имало хубава зелена пейка и принцесите рекли, че искат да поспрат, защото им било приятно да гледат водата.

Приседнали и след известно време най-малката принцеса казала:
– Нека ти среша косата, Халвор!
И така, Халвор положил главата си в скута ѝ, тя започнала да го реши и не след дълго заспал. После тя свалила пръстена си от ръката му и го заменила с друг, след което рекла на сестрите си:
– Хванете се за мен, както аз за вас. Искам да сме в замъка Сория Мория.

Щом Халвор се събудил, разбрал че е загубил принцесите. Не можел да се спре да плаче и потънал в тъга. Бил толкова нещастен, че никой не можел да го утеши. Въпреки горещите молби на родителите си, той отказал остане у дома. На сбогуване им казал, че няма да се видят повече, ако не намери принцесите отново, защото не виждал смисъл от живота си без тях.

Пъхнал в джоба си всичките пари, които имал и тръгнал на път. Повървял известно време и срещнал някакъв човек, който имал доста хубав кон. Халвор поискал да го купи и започнал да се пазари с човека.
– Е, аз не мислех да го продавам, – отвърнал човекът, – но ако се спогодим може би…
Халвор попитал, колко иска.
– Взех го евтино, пък и той не струва много. Конят е за яздене, но никак не е издръжлив. Въпреки това, винаги ще ти носи торбата с храна, а и теб самия, ако сегиз-тогиз слизаш да вървиш.

Скоро те се спазарили за цената и Халвор метнал торбата си на коня. Ту вървял пеша до него, ту го яздел. Привечер се озовал в тучна поляна, където растяло голямо дърво и той решил да приседне под него и отпочине. Разседлал коня, свалил торбата с храна и легнал да поспи. На зазоряване момъкът тръгнал отново, защото знаел, че каквото и да прави, няма да намери покой.

През целия ден той ту яздил, ту вървял през обширната гъста гора, осеяна със зелени ливади, които красиво просветвали между дърветата. Той не знаел къде се намира, нито накъде върви, но никъде не се застоявал повече отколкото е необходимо конят да се напасе.

Толкова дълго яздил и вървял, та взело да му се струва, че тази гора няма край. Но вечерта на втория ден съзрял светлинка, която проблясвала между дърветата.
„Дано живеят хора там, че да се постопля и да се нахраня“, казал си Халвор.

Наближил и видял, че светлината идва от схлупена къщурка, а като надникнал през малкото прозорче, съзрял една баба и един дядо. Те били толкова възрастни, че косите им сивеели като гълъбова перушина, а старата жена била с тъй дълъг нос, че като седяла до огнището, ровела с него сякаш е ръжен в пепелта.

Старицата с дългия нос, Erik Werenskiold (1855 – 1938)

– Добър вечер, – казал Халвор.
– Добър вечер, добър вечер! – поздравила го старицата. – Накъде си се запътил? Човек не се е мяркал тук от цели сто години.
Халвор казал, че иска да иде в замъка Сория Мория и попитал знае ли пътя до там.
– Не, – отвърнала старата жена, – не зная, но скоро ще изгрее Луната и ще я попитам. Тя сигурно знае, защото свети навред и лесно може да го види.
Скоро тя се показала над дърветата, лъчиста и ясна. Бабата излязла навън и се провикнала:
– Месечко, Месечко! Можеш ли да ми покажеш пътя към замъка Сория Мория?
– Не, – рекъл Месечко, – не мога, защото един облак е застанал и ми пречи да светя натам.
– Още малко почакай, – казала жената на Халвор, – защото скоро ще пристигне Халата от Запад. Тя сигурно ще знае пътя, защото или подухва нежно или фучи навред.

– Брей, ама ти и кон си имал! – обадила се пак бабата, щом влязла в къщурката обратно.
– Ох! Разседлай горкото конче и го пусни да се напасе в оградената ливадка, не го дръж да гладува на прага на дома ни. Съгласен ли си на размяна? Ние имаме чифт стари бързоходни ботуши, с които четвърт миля се изминава само с една крачка. Вземи ги вместо коня и с тях по-бързо ще пристигнеш в замъка Сория Мория.

Халвор се съгласил веднага, а старата жена тъй много се зарадвала на коня, че едва не затанцувала.
– Сега ще мога да ходя до църквата на конче, – повтаряла си тя.

Халвор не можел да намери покой и настоявал да тръгне незабавно, но старата жена рекла, че няма накъде да бърза.
– Полегни на тази пейка малко да поспиш, защото нямаме легло да ти предложим, – рекла тя, – а аз ще чакам Халата от Запад.

Замъкът Сория Мория, Thedor Kittlesen

Скоро пристигнала Халата от Запад и зафучала така силно, че стените започнали да пукат. Старата жена излязла и силно се провикнала:
– Хало от Запад! Хало от Запад! Знаеш ли пътя до замъка Сория Мория? Тук има някой, който иска да отиде там.
– Да, добре го познавам, – отвърнала Халата от Запад. – Отивам тъкмо там, за да издухам и изсуша дрехите за сватбата. Ако е чевръст в краката, нека тръгне с мен.
Халвор изскочил на мига отвън.

Lancelot Speed, 1890

– Побързай, ако искаш да вървиш с мен, – рекла Халата от Запад и се понесла над хълмове и долини, тресавища и мочури. С бързоходните ботуши Халвор успявал да я гони.
– Е, нямам време да те водя повече, – рекла Халата от Запад, – защото сега трябва да поразтърся клоните на смърчовете, после да избеля облаците и да се изсушат. Ти продължавай да вървиш край този хълм, докато не стигнеш до едни момичета, които перат дрехи. Оттам до замъка Сория Мория остава много малко път.

Theodor Kittelsen (1900), експонат в Националния Музей, Осло

Скоро след това Халвор видял момичетата, които перели. Те го попитали дали е срещал Халата от Запад, която трябва да намине и да изсуши дрехите за сватбата.

Lancelot Speed, 1890

– Да, – отвърнал Халвор, – свърна да разкърши клоните на смърчовете, но скоро ще се появи и тук. – После ги разпитал за пътя до замъка Сория Мория. Те го упътили и когато пристигнал, видял, че пред замъка е пълно с хора и коне. Халвор искал да се присъедини към тях, но дрехите му били толкова окъсали от тичането през трънаците след вятъра, че се осмелил едва в последния ден, когато щяло да има пиршество на обяд.

Дошло време, както е по обичая, да се вдига наздравица в чест на булката – най-малката принцеса. Виночерпецът напълнил на всички чашите по ред – на младоженците, на рицарите, на слугите и стигнал най-накрая до Халвор. Той пил за тяхно здраве, а после сложил пръстена, който принцесата му била оставила в чашата, и помолил виночерпеца да я занесе на булката с поздрав от него.

Принцесата внезапно станала от масата и казала:
– Кой най-много заслужава да вземе една от нас – онзи който ни освободи от троловете или този, който ми е годеник?
Всички в един глас се съгласили, че трябва да е онзи, който ги спасил. Тогава Халвор захвърлил съдраните си дрехи и се пременил като младоженец.
– Ето го онзи, който заслужава, – извикала най-младата принцеса. Оставила предишния жених и се венчали с Халвор.

Сватбата на Халвор с принцесата, Theodor Kittelsen (1900)

Снип, снап снук –
приказката е до тук!

КРЕДИТ: Soria Moria Castle, Red Fairy Book 1890, Andrew Lang , източник: Soria Moria slott, Peter Christen Asbjørnsen и Jørgen Moe, Norske Folkeeventyr, 1841, ПРЕВОД от английски език Лорета Петкова ©prikazki.eu 2021

БЕЛЕЖКА: За пръв път тази приказка се публикува на български език през октомври 1910 г. в кн.1 „Детска Радост“ в превод от руски език на Ив. Парашкевов.

prikazki.eu