Зъбчето, което се клати

– 3ащо плачеш, Боби?
– Плача… защото съм остарял като баба ми.
– Как позна това, Боби?
– Клати ми се едно зъбче.
– Кое зъбче, Боби? Я дай да видя!
– Хе това… предното, горното.
– Я дай да видя, моето дете! Отвори си устата. Така. Товачка ли зъбченце?
– Товачка.
– Жално, много жално нещо. Но ти не плачи. Ние с тебе нали сме ловци. Нас не трябва да ни е страх от нищо. Ти забрави ли какво юначество показахме вчера, като ходихме на лов? И толкова далече ходихме – чак в другата стая. Не убихме ли там една меча кожа, не хванахме ли едно шоколадено зaйче? Виждаш ли, колко сме безстрашни хора? Да. Бива ли тогава да плачеш за нищо?

Какво има от това, че ти се клатело някакво зъбче? Съвсем мъничко зъбче, дребничко като оризено зърно! Разбирам да е някой голям зъб, като гъба например. Тогава и аз ще плача заедно с тебе. Но за някакво съвсем малко зъбче не си струва труда да се плаче, драги Боби. Виж, сините ти очички са станали на кладенчета, пълни със сълзи. Виж как те са оросили дългите ти черни мигли и как падат като бисери по розовите ти бузки.

Не, не плачи, Бобенце! Не ти ли е жал за хубавите сълзи? Аз да видя да текат от очите ми такива хубави сълзи, ще ми бъде много жално за тях, по-жално, отколкото за някакво си нищожно зъбче, което се клати, без да те боли. Нали не те боли?
– Не, не боли, само се клати.
– Тогава нищо, лесна работа. Ти ще дадеш да вържа зъбчето ти с този конец и то няма да се клати, нали знаеш как връзват слабите дръвчета за някое колче. Те ги връзват да не ги клати вятърът. Така, да могат яко да се хванат с корена за земята. Защото това зъбче може би се клати от вятъра като слабите дръвчета. Но преди това ти ще ми кажеш защо ти се клати зъбчето. Да не би да си схрускал някоя бучка захар или пък някой корав орех? Ще ми кажеш самата истина. 3ащото, което дете казва истината, то не лъже, то е добро дете. Него всички го обичат. И татко, и мама, и котката, и кучето, и врабчетата, и зайчетата.

Аз, когато бях малък като тебе, моето дете, никак не лъжех. Или как да ти кажа, лъжех съвсем по малко, и то само денем. Нощно време, когато спях, никак не лъжех. И до днес още пазя това правило. И затова много хора ме обичат. Кажи сега, от какво ти се клати зъбчето?
– Не знам.
– Е, тогава сигурно то се клати от вятъра. Отвори си устата да го вържем. Така. Дръж сега края на конеца, подръж го, докато аз ти кажа. 3а много кратко време зъбчето ще се заякчи. Защото ако викам лекар да ти го върже, той ще вземе много пари, пък аз с тия пари ще ти купя велосипедче. – Не искам велосипедче. Искам нова шейна.
– Е, че сега е вече пролет, защо ти е шейна? На шейната трябва сняг.
– Направи ми сняг.
– Не, това не може. Това нещо човек не може да го направи. Снегът пада от небето, когато горе изтупват облаците. А пролетно време облаците са съвсем чисти и затова не ги отупват, а ги държат само да се пекат на слънцето. Ако случайно има сняг по тях, той се топи и пада като дъжд.

Така, Боби. Но ти дръж хубаво конеца, не го опъвай много Едно време имало една шейна. Тя много обичала да се пързаля по снега Добре, но дошла пролет и снегът се стопил. Шейната също като тебе почнала да иска нов сняг. Почнала да се сърди и да вика:

– Искам сняг, аз не мога да почивам. Така съвсем ще ръждясам. Сняг ми дайте!

Напразно ѝ говорили, че сняг не може да се прави. Не, шейната не искала и да знае, а почнала да се сърди, да вика, да кряска.

– Боби, защо трепери ръката ти? Тя навярно се е уморила Да, но зъбчето още не се е заякнало. Дай ми ти сега края на конеца да го подържа, докато си почине твоята ръчичка. Така, благодаря ти, Боби.

Тая шейна, ти казвам, толкова много се разсърдила, че почнала дa се тръшка на земята и да пищи. Тръшкала се, тръшкала се и най-сетне казала „чат“ и се счупила. Ха, какво стана, Боби? Твоето зъбче изскочило. Я, гледай го, вързано за конеца! Знаеш ли що! То не се е клатело от вятъра. Там под него е израснало ново зъбче с яко коренче и е изпъдило слабото и малкото. Ей го, аз го виждам новото зъбче, то скоро ще се подаде, много по-хубаво от туй, дето го извадихме.