Второто сърце на змея

Имало едно време едно момче, което нищо не работело и по цял ден скитало насам-натам. Пораснало и станало за женене, но тъй като било без занаят, никоя девойка не го искала.

В неговото село имало едно момиче – голяма хубавица. Нея пък момците не я искали, защото я мислели за мързелива и горделива.

Нашето момче поискало по ред всичките моми и всички му отказали. Накрая попитал хубавицата. Тя му отговорила, че и да се оженят, няма да е щастлив, защото змей щял да я вземе. Момчето казало, че въпреки това я иска, стига да се съгласи след сватбата да не излиза от къщи. Момата се съгласила, и двамата веднага се оженили.

От този ден нататък момъкът се променил, започнал да работи и скоро забогатял. Накупил ниви и волове, наел ратаи и се заловил със земеделие. Жена му шетала, шиела, тъкала, но от прага на дома им не излизала. Година след венчавката им се родило едно момченце. И двамата родители много му се радвали и го обичали от сърце, защото детенцето било хубаво като златна ябълка и пъргаво като сърне в гората.

Така изтекли цели десет години и жената решила, че змеят вече я забравил и повече няма да я дири. (Но той помнел и всеки ден я търсел, само че по полето.)

Един ден тя рекла на мъжа си, че иска да се поразходи и да види нивите им. Мъжът, който също мислел, че змеят вече я забравил, на драго сърце се съгласил. Тя изпекла хляб, сготвила и с голяма радост тръгнала с мъжа си и момченцето.

Ратаите много се зачудили, защото за пръв път видели господарката си на полето. Радостно и учтиво я поздравили с „добре дошла!“ и насядали да обядват. Господарката седнала с тях и весело разговаряла с всеки от работниците.

Изведнъж над тях се спуснал тъмен облак и забучала страшна буря. Загърмяло, затрещяло и заплющели едри капки дъжд. Докато успеят да приберат софрата, черният облак ги покрил за миг и после се разнесъл. Уви! Едва тогава хората видели, че господарката я няма…. изгубила се в облака.

Господарят разбрал, че змеят отнесъл жена му, но никому нищо не казал. Изминали много години. Под грижите на баща си момченцето се учело и растяло като топола край чешмата. Когато станало юнак на осемнадесет години, попитало баща си:
– Тате, къде е майка ми? Аз помня, че имах майка, но на нивата се изгуби!
Бащата разказал на сина си, че я грабнал тогава змеят и сега никой не знае, къде е.
– Тате, щом е така – рекло момчето, – изкови ми железни обувки и желязна тояга. Аз ще отида да я намеря.

Бaщaта не искал да пусне сина си, но и сърце не му давало да му откаже. Затова сторил всичко което поискал и изпратил момчето си на дългия път, като му пожелал добра сполука и щастливо завръщане.

Тръгнало момчето да търси майка си. Вървяло, вървяло и стигнало едно широко поле, пълно с много овце и овчари. Момчето попитало чии са тези овце и когато овчарите отговорили, че cа на змея, то ги замолило да го вземат за чирак. Овчарите искали помощник, но се бояли, че змеят може да види, че са повече и да изяде момчето. То ги успокоило, че ще се крие, когато идва змеят… Хората се съгласили, и то останало при тях.

Работило, помагало и всеки ден виждало една жена, която идвала да взема мляко за змея.
– Коя е тази жена? – попитало овчарите.
– Жената на змея – и то разбрало, че това е майка му.

На другия ден момчето взело едно ведро u отишло на чешмата да го мие. На отиване за млякото майка му минала край него. То я спряло, заговорило и скоро се разбрали, кои са и какви са:
– Мамо, аз идвам да те спася от този змей.
– Ах, колко хубаво би било да се освободя, но е невъзможно, сине мой! Змеят е много силен, с него не можеш да се бориш! Той не може да умре, защото е с две сърца, и душата му не е у него.
– А къде му е душата, мамо?
– Душата му e скрита във второто сърце, което е в един арапин, който живее в далечна планина. На планината има езеро, в него е арапинът, в арапина – глиган, в глигана – заек, в заека – гълъб, в гълъба – кристална стъкленица. В нея са затворени второто сърце на змея и душата му. Сърцето е голямо колкото просено зрънце. Стига само тази стъкленица да се строши в земята и змеят ще умре.
– Бъди спокойна, мамо – казало момчето. – Ще намеря това шишенце!

Сбогували се като майка и син, и момчето тръгнало.

Вървяло, вървяло и пристигнало момчето в един голям град. Мръкнало се и закапал дъжд. То се сгушило под стряхата на една къща. Изморено от дългия път, веднага заспало дълбок сън. Taзи къща била царския палат.

По същото време царят намислил да жени дъщеря си. Решил да вземе за зет този, когото пръв намерят до палата. На караула наредили постоянно да обикалят около двореца. Скоро съгледали заспалото момче. Изведнъж царските слуги отвсякъде се стекли, взели го заспало на ръце, занесли го в палата и кротичко го сложили на царски креват.

Късно сутринта момчето се събудило и настояло да си продължи по пътя, но слугите не го пуснали. Царят и царкинята дошли при него, заговорили го, разпитали го и му съобщили решението си. Момчето се съгласило и благодарило, но помолило да не бързат със сватбата, за да може уж и то да размисли как по-хубаво да я отпразнуват.

На втория ден станало рано, през прозорците разгледало града и планините, които се виждали в далечината. Разпитало слугите дали знаят планината, на чийто връх в езеро живее един арапин. Слугите му посочили върха, който се виждал от палата и му казали, че там живее един арапин, но не знаели дали там има езеро.

На третия ден станало рано, вързало си пояса за желязната рамка на прозореца и незабелязано oт никого се спуснало по стената на палата. Бързо тръгнало към посочения връх, стигнало при езерото. Обиколило го три пъти, за да предизвика арапина. На третия път извикало:
– Я излез, черни арапино! Защо се криеш, страхливецо? Ела навън да се поборим, за да видим, кой е юнак над юнаците!

Арапинът излязъл и се започнала страшна борба: дето арапинът хване – синьо посинява, дето момчето хване – месо къса. Борили се от сутринта до вечерта: ни единият пада, ни другият!
– Ах – извикал арапинът, – да знае змеят да изпие едно ведро мляко за мене, бих те заровил девет педи в земята!
– Да е тука царската дъщеря – отговорило момчето, – да ми тури захарче в устата, бих те закопал девет метра в земятя!

След това се разделили. Арапинът се прибрал в езерото, а момчето се върнало в палата. Царската дъщеря го разпитвала, къде е ходил, но то нищичко не казало. Царят заповядал да се накаже караула, че не са видели, къде е ходил зет му.

На следващата сутрин момчето пак слязло през прозореца и се качило на планината с езерото. Щом извикало „Къде си, страхливецо!“ – арапинът в миг излязъл и подновили лютата борба – oщe по страшна, още по-сьрдита! Били се така до вечерта.
– Ах, да знае змеят – повторил пак арапинът, – дa изпие две ведра мляко за мене, ще те заровя девет педи в земята!
– Ах, да е тука царската дъщеря – отговорило момчето, да ми тyри две захарчета в устата, ще те заровя девет метра в земятя!

Пак се пуснали и разделили. Но този път, скрит наблизо, стоял царски слуга, който сутринта проследил момчето – чул и видял всичко. Cкpuшом и той се върнал в палата и разказал на царя всичко. Тайно от зет си, царят заповядал да се стегнат за път всички ловци, птицеловци и царската дъщеря.

На третата сутрин момчето пак се изкачило до езерото, обиколило го три пъти и извикало арапина. Ловците и царската дъщеря вече били скрити наоколо и видели как арапинът излязъл и борбата започнала.

И този път люто се били цял ден. Щом слънцето започнало да залязва, арапинът извикал:
– Ах, да знае змеят, да изпие три ведра мляко за мене, ще те заровя девет педи в земята!
– Ах, да е тука царската дъщеря – отвърнало момчето, да ми тури три захарчета в устата, ще те заровя девет метра в земята!

Изведнъж царкинята излязла пред момчето – без дума да продума, му пъхнала три захарчета в устата и бързо хукнала към скришното си място. Залисано от битката, момчето нищо не разбрало, но изведнаж усетило голяма сила. То тръшнало арапина тъй силно на земята, че коремът му се пукнал и от него излязъл глиган, който се спуснал да бяга. Ловците застреляли глигана, момчето го разпрало и отвътре хукнал бързо заек. Кучетата го настигнали и разкъсали, но от него хвръкнал гълъб. Птицеловците се спуснали, хванали го и го дали на момчето. То разпрало гълъба и от коремчето извадило кристалната стъкленица. Там били сърцето и душата на змея. Момчето я прибрало и всички заедно се върнали в палата.

На другия ден момчето се венчало за царската дъщеря и поживели заедно в палата една неделя. После разказало, че трябва да спаси майка си от змея и царят го изпратили на път.

То намерило майка си при онази чешма. Този път вместо ведро, тя носела малко шише мляко.
– Защо носиш толкова малко мляко – попитало то, – нали змеят пиеше много?
– Змеят е болен – отвърнала тя – и не може да пие като преди.
Тогава то извадило кристалната стъкленица от джоба си и рекло:
– Сега аз държа душата на змея! Мамо, скоро ще си свободна!
Тя заплакала от радост, но се бояла да заведе сина си при змея.
– Не бой се – казал ѝ той и тръгнал с нея.

Когато отишли, змеят лежал и не можел да мръдне от мястото си.
– Искаш ли да оздравееш – попитало момчето.
– Ах, как да не искам! – казал той.
– Нося ти цяр! – и показало стъкленицата.
– Моля ти се, моля ти се – развикал се змеят, – дай по-скоро да я помириша!
Но то я ударило силно в мраморния под. Стъкленицата се пръснала, змеевото сърчице се пукнало, и змеят умрял.

Целият змейов дворец с богатствата, с овцете и овчари и всичките змейови гори и полета, останали на момчето. То пратило вест на баща си, на царя и царкинята да дойдат при него, в неговия палат.

Събрали се всички и радостта им била безкрайна. Най-сетне бащата видял жена си свободна, а синът и царкинята заживели честито в най-хубавия палат на света.

3aписа за децата, Госпожица Злата