Воденичарят и момчето

Далеч от едно село, всред Балкана се гушела малка воденица, карана от буйно горско поточе. Късна есен било, когато при воденичаря дошло едно момче да си смели крина жито.
Житото се смляло и двамата решили да си опекат питка за вечеря. Воденичарят замесил питата, момчето наливало водата, докато измесили всичкото брашно. Сложили питата да се пече и почнали да се препират, на кого се пада тя. Най-после решили да се надлъгват, та който надлъже, той да я изяде цялата.

Започнал воденичарят.
„Баща ми – казал той – беше градинар. Веднъж пося дини. Стъблото на една порасна, премина Дунава, та завърза в Румъния много голяма диня.
Баща ми тръгна да я дири. По стъблото, по стъблото, че в Румъния. Стигнал до динята. Замахнал с брадвата да я отсече, но ударил накриво, брадвата потънала и се изгубила в плода. Влиза баща ми в динята да си дири брадвата, и ето – насреща му иде един влах.
– Какво дириш, побратиме – пита влахът баща ми.
– Брадвата си изгубих – отговаря той.
– Ех – казва влахът, – аз си изгубих воловете и вече три дни обикалям из тая диня и не мога да ги намеря, та твоята брадва ли ще намериш?!
Тъй, баща ми си дойде без диня и без брадва.“

– Ех, това е нищо – рекло момчето. – Моят баща беше пчелар. Имаше си една пчела, която наричаше Брезана. Където и да идеше тая пчела, стига баща ми да извика: „Брезано!“ и тя се явяваше пред него.
Един ден Брезана се изгуби. Колкото и да я вика баща ми, тя не се яви. Та затова той взе и заби една игла в баира край село и прекара през ушите ѝ една върлина. Покачи се и започна с очи да дири любимата си послушна Брезана. Чак във Влашката земя я съзря той, че оре впрегната заедно с шест чифта волове. Колкото сили му държаха започна да я вика и тя като чу гласа му, изскубна се от ралото и право при него. Вратът ѝ беше отъркан и изранен от хомота, и за да я излекува, баща ми започна да я разтрива с един орех. Докато се оправи, орехът потъна в шията на пчелата и там остана. След време там поникна голямо орехово дърво и започна да ражда много орехи. Децата от училище постоянно хвърляха буци пръст да си брулят орехи и от натрупаната пръст се образува голяма поляна. Баща ми я зася с просо. Научи се един глиган да идва и да пасе просото. Баща ми го заварди и замахна със сърпа да го убие. Но сърпът се заби в глигана и той с бягане ожъна всичкото просо.
Най-после падна сърпа от глигана заедно с едно писмо, на което беше написано: „Каквото и да казва воденичарят, питата си е на момчето, нека да му я даде.“

Тъй и станало. Момчето надлъгало воденичаря и си взело питата.