Битови приказки

Вам лъжа, мене истина

Препоръчва се за възраст над 5 год.
3мин
чете се за

Тръгнах аз да вървя, ходих по поля – нищо не намерих.

Попаднах в една долина. Там виждам един дъб, израснал високо. Какво да правя? Взех, че се качих на него. Отведнъж той почна да расте. И порасна толкова много, че главата ми до облаците допря. Сега накъде? Но нали се досещам – веднага пробих облака с глава, качих се на него и тръгнах.

Вървя аз все направо. Малко ли, много ли съм вървял, отведнъж гледам една бабичка наклала огън, мекици прави.
– От долния свят ли си? – пита ме тя.
– От долния, бабо.
– Казват, че там мухите били скъпи, а кожите евтини. У нас пък за една глава от муха една телешка кожа дават.
Аз си казах:
– Не е лошо мухи да наловя и с кожи да ги сменя. Ще продам после кожите и ето ме богат.

Върнах се бързо към дъба, слязох, налових мухи и хайде пак на облака. Отивам право при бабата.
– Бабо, казвам, така и така. Нà ти мухи, дай ми кожи.

Разменихме се. 3а хиляда мухи – хиляда кожи. На това отгоре бабата от радост и с мекици ме нагости. Нарамих аз кожите на гръб и хайде назад. Стигам до мястото, гдето бе дъбът, а дъба го няма – някой го отсякъл. Какво да правя? Лошо, пък и пуста стълба няма. Няма и кой да ме свали, пък мене ми се искаше у дома да си отида, да не скитам вече по чужди страни. Тогава реших да режа кожите на ремъци. Рязах, рязах – изрязах половината, наставих ги един за друг, завързах ги яко за облака и почнах да се спущам по тях. Като стигнах да последния ремък, гледам – земята още много далеко, едвам се вижда.

Връщам се назад, нарязвам и останалите кожи, наставих ги към другите ремъци и пак почнах да се спущам. Стигнах до последния ремък, гледам – земята пак далеко. А вятърът ме люлее насам-нататък като перце.

Веднага усетих, че ме ухапа бълха. Хващам я бързо аз, одирам ѝ кожата, направям още ремъци, завързвам ги пак и се спущам. Наближих земята, но все пак високо ми се вижда – страх ме е да скоча. Увиснах така, а вятърът ме люлее от град над град, от планина над планина и отведнъж ремъците се скъсаха и аз -„бух“ в едно тресавище. Потънах до шия.

Седя така в тресавището и си мисля: „Слаба е кожата на бълхата – не издържа.“

Стоя така в калището. Само главата ми се вижда. Наистина, с голям труд най-после успях да си измъкна ръцете, но няма за какво да се хвана, че да се подема, та да изляза. Пък под краката си твърда земя не усещам.

Беше пролетно време. Почнаха да прелитат диви патици, да оглеждат мястото и да търсят удобство за гнезда. На един чифт патици това тресавище се хареса и понеже главата ми представляваше малко сухо място, а косата ми – добро скривалище, направиха си върху нея гнездо. Женската снесе яйца и почна да ги мъти. Измътиха се хубаво игриви патици, а майката почна да отлита да търси храна. Веднъж, когато я нямаше наблизо – мина една мечка. Съгледа тя гнездото почна да обикаля оттук-оттам, да търси място да мине и да грабне патенцата.

Най-после сполучи хитрушата и не знам как, приближи се до патенцата. Жал ми стана за миличките птиченца. Нали на главата ми бяха се измътили!

Не се стърпях аз, посегнах и – дръж мечката за опашката. Бре, като се подплаши оная ми ти мечка, като подскокна! Ама така силно подскокна, че заедно с нея аз изхвръкнах от тресавището и се намерих на сухо с мечата опашка в ръка.

Снех тогава от главата си гнездото с патенцата, оставих го на една буца в блатото и си отидох у дома. А мечата опашка и до ден днешен пазя за спомен.

Ако видите някога мечка с къса опашка, да знаете, че е тая същата, дето ме измъкна от блатото.

prikazki.eu