Битови приказки

Вълшебната шапка

9мин
чете се за

Имало едно време един беден селянин, за когото хората твърдели, че има ум на новородено, ни повече ни по-малко. Този човек наистина бил твърде простодушен и всеки можел да се оправя по-добре от него. Един ден неговата жена му казала:
– Ян, я се премени с най-хубавото си палто и обуй най-тракащите си дървени обувки. Иди на пазара и се опитай да продадеш телето. То е хубаво животно и се надявам, че ще ти дадат поне сто франка.

Повел Ян телето по пътя към пазара. Чувствал се така добре през хубавия топъл ден, че си подсвирквал весела мелодия докато крачел. Трима студенти, които се веселели в кръчмата го видяли как минава и понеже знаели, че е глуповат, решили че ще е забавно да му изиграят някоя шега, та един от тях поел след него и като го настигнал му казал:
– Добро утро, приятелю! Колко искаш за козата?
– Коза ли? – възкликнал селянинът учуден. – Това не е коза, ами теле!
– Наистина ли! – отговорил студентът учтиво. – Ами кой ти каза това?
– Жена ми, – отговорил селянинът. – Ян, – ми каза тя, – иди на пазара и се опитай да продадеш нашето теле. Сигурен съм, че ми каза теле. Не мога да направя такава грешка!
– Жена ти се е шегувала с теб, – му казал студентът. – Всеки би могъл да види, че това е коза. Ако не вярваш, питай следващия човек, който срещнеш по пътя. – Казал това и със смях се отдалечил.

Ян продължил с малко разтревожен ум и не след дълго видял да се задава другият студент.
– Почакайте ме, господине, – му подвикнал той. – Имате ли нещо против да погледнете това животно и да ми кажете какво е?
– Ами разбира се, че е коза, – отговорил втория студент.
– Вие бъркате, – възразил му селянинът. – Това е теле. Съпругата ми каза така, а тя не може да направи грешка.
– Ти си знаеш! – отговорил му студентът, – но ако послушаш съвета ми, щом стигнеш до пазара няма да се преструваш, че това животно е теле, освен ако не си решил целият град да ти се смее!
– Ах! – възкликнал Ян и продължил по пътя, като си мърморел и честичко поглеждал разтревожено към невинното теле, което вървяло мирно подир него. – Ако животното е коза, то би трябвало да има на главата си рога, – казал сам на себе си. – Но то няма рога. Но ако е теле, щом порасне и стане крава ще му излязат рога. Може пък да е козо-крава. Чудя се дали козо-кравите имат рога! – и той продължил да напъва разбъркания си ум, когато изведнъж чул вик встрани от пътя. Викът дошъл от третият студент, който стоял и го очаквал.
– Хей, здравей! – провикнал се студентът. – Колко искаш за тази коза?
– Коза? Коза? – замърморил си объркано селянинът. – Взимай го това нещо. Ако е коза, аз не го ща, защото ме пратиха на пазара да продам теле. Можеш да го вземеш – подарявам ти го! – И като казал това, подал повода в ръцете на студента. После без дума да продума, се обърнал и поел обратно към дома.

Когато жена му разбрала какво се случило много се ядосала.
– Ах, ти глупако! – викала му тя, – как не можа да разбереш, че ти се подиграват! – И тя го нарекла с всички обидни имена, които ѝ дошли на ум, докато горкият човек почервенял и провесил от срам главата си. Ядът ѝ не траял дълго, защото тя била добра жена и знаела, че мъжът ѝ няма вина за това че е такъв.

На глупак са те направили!

За щастие, тя била надарена с ум за двама и вместо да пилее време в крамоли, се заела да измисли как да се отплати на шегаджиите подобаващо с техните монети. Нямала нужда от много време и скроила план. Първата стъпка била да сложи бонето си и да иде в града, където обиколила всичките три кръчми. Във всяка платила обяд за четирима и казала, че храната ще бъде изядена на следващия пазарен ден. Върнала се вкъщи и разказала плана на мъжа си и много внимателно му обяснила всяка стъпка от ролята, която трябвало той да изиграе.

Когато дошъл следващия пазарен ден, Ян поел към града и на вратата на първата кръчма видял тримата студенти. Те се подсмихнали един на друг лукаво, щом го мернали, а един от тях му казал:
– Добър ден, добри приятелю. Как си днес? Виждам, че този път не водиш коза със себе си.
– Ха, ха, ха! – избухнал Ян в смях, – хубава шега ми погодихте вие тримата, но аз не си слагам такива неща на сърцето. Елате да изпием по чаша вино. Тази сутрин разполагам с достатъчно пари и с радост ще почерпя всички.

Студентите с радост приели поканата на Ян, защото били от онзи вид мъже, дето винаги са жадни. Влезли заедно в кръчмата и Ян поръчал вино за четиримата. Когато дошло време да се плаща, той повикал сервитьорката и като свалил шапката си, врътнал я на пръста си три пъти.
– Мадам, – казал ѝ той, – всичко е платено, нали?
– Да господине, много ви благодаря, – отговорила му сервитьорката.

Тримата студенти гледали с изумление, но Ян се държал все едно цялата работа е най-естественото нещо на света.
– Е, приятели, – казал той. – Докторът ми каза, че е много лошо да се пие на празен стомах. Какво ще кажете да похапнем нещо за обяд?
– Прекрасно, – викнали студентите.
– Е, добре тогава. Елате с мен в следващата кръчма и ще хапнем заедно.

Младежите тайно се подсмивали на простоватия си спътник, но поели с него. Пристигнали в кръчмата, Ян поръчал ядене за четиримата и масата се отрупала пред тях. Похапнали добре, Ян повикал сервитьорката, свалил шапката си както преди и я завъртял на пръста си три пъти.
– Сега, – казал той, – всичко е платено, нали?
– Разбира се, господине, – отговорила сервитьорката. – И аз съм ви много благодарна.

Ян и тримата студенти.

При тези думи тримата студенти облещили очи още по-широко, но Ян не обърнал никакво внимание на тяхното изумление.
– Какво ще кажете, приятели, – подел той, – дали да не идем заедно до града и да не промием обилното ядене с по чаша ейл на човек?
– Каквото кажеш, – отговорили студентите радостно в хор, последвали Ян в града и в третата кръчма той поръчал на всеки питие. После свалил капата си пак, врътнал я на пръста си три пъти и казал на кръчмаря:
– Всичко е платено, нали добри човече?
– Определено, господине, – отговорил му кръчмарят с поклон.

Това вече дошло в повече, отколкото любопитните студенти можели да понесат.
– Я ни кажи, – подел един от тях, – как става така, че получаваш храна и напитки без да плащаш където и да идеш, само като завъртиш капата си три пъти на пръста пред очите на хората?
– О, ами това е лесно обяснимо, – отговорил Ян. – Тази моя шапка е вълшебна, остави ми я в наследство моята пра-пра-пра-прабаба, която беше вещица, така съм чул да казват. Ако я врътна на пръста си и кажа „Всичко е платено“ – ами, излиза, че всичко е платено! Нали разбирате?
– Абсолютно, – казал студентът. – Вярвам, че това е чудна шапка – точно това, от което се нуждае, някой поел на път! Ще ми я продадеш ли?
– Колко ще ми дадеш за нея? – попитал Ян.
– Двеста франка!
– Що за глупости! Да не мислиш, че ще се подложа на гнева на жена ми за някакви си двеста франка?
– Е, тогава триста.
– Не са достатъчно! Жена ми казва, че струва цяло състояние.
– Четиристотин.
Ян поклатил със съмнение глава и след като видял това, студентът се провикнал:
– Хайде, даваме ти петстотин франка и ни стотинка повече. По-добре е да приемеш или ще си проиграеш шанса.
– Е добре, дайте ми парите. Не знам какво ще каже жена ми, но…
– Тя ще те целуне задето си направил толкова изгодна сделка, – провикнал се студентът. После бутнал кесията с парите в ръцете на Ян и сграбчил вълшебната шапка. – Тичай вкъщи колкото можеш по-бързо да ѝ кажеш хубавата новина! – После тримата със смях се отдалечили, шляпали се един друг по гърбовете от радост, че успели да вземат най-ценното от простодушния селянин.

Студентът сръчно завъртял шапката три пъти на пръста си.

Същия следобед студентите, горящи от желание да се възползват от качествата на вълшебната шапка, поканили петдесетина техни другари на богато угощение в най-голямата кръчма в града. Всеки, когото поканили дошъл и запасите в кръчмата едва стигнали да задоволят гладната и доста ожадняла тълпа. Когато угощението приключило, студентът, който купил шапката на Ян извикал собственика, завъртял капата три пъти на пръста си и казал:
– Сега всичко е платено, нали?
– Платено ли? – викнал им сърдит кръчмаря. – Какви ми ги говориш? Още не съм видял дори парите ти.
При тези думи лицето на студента пребледняло, но един от тримата грабнал от ръцете капата и се провикнал:
– Идиот, ти завъртя шапката в грешната посока! Аз гледах селянина внимателно, и той я въртеше ей така. – И като казал това завъртял капата и казал: – Сега добри ми господине, надявам се, че всички сме съгласни, че сметката е заплатена.
– Не знам що за шега е това, което ми играете, – отговорил ядосано кръчмаря, – но вашето разбиране за хумор хич не ми е по вкуса. По-добре веднага ми платете, преди да съм повикал полицията!
– Чакайте, нека аз опитам, – провикнал се третият студент, след това завъртял шапката, вперил очи в хазяина и потретил, че всичко е платено.

Щом кръчмарят видял това за трети път, търпението му се изпарило и така се разкрещял, че в стаята искри се разхвърчали. Човекът се успокоил едва след като му обещали, че сметката ще бъде погасена и едвам успели да го спрат да извика полиция. Сметката за банкета била солена, а тримата студенти останали без пукната пара, та се наложило всички други да съберат каквото имат помежду си, което сторили сърдито и с мърморене. После излезли всички заедно отъвън и за отмъщение метнали тримата другари в коритото за водопой на конете, задето си правели шеги за сметка на своите приятели.

Няколко километра по-нататък, в своята къщурка Ян и съпругата му радостно броели петстотинте франка, които той получил за старата си шапка. Тя наистина му била оставена в наследство от неговата пра-пра-пра-прабаба, но била колкото стара, толкова и парцалива и не ставала за нищо, освен за боклука!

КРЕДИТ: The Magic Cap, Folk tales of beasts and men, 1918 Jean de Bosschère, – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, ИЛЮСТРАЦИИ Jean de Bosschère

Всичкитворби