Вълкът

Веднъж вълкът минавал през гората.
И мрачно му било в душата.
Едвам се влачел и вървял сърдит –
като че ли с тояги бил пребит.
– Къде така си тръгнал омърлушен –
посърнал, тъжен сгушен –
подвикнала му от дървото птица,
безгрижна кукувица.
– Отивам си от тез места проклети –
отвърнал вълкът клети. –
Надявах се да бъда тук рахат
и всекиго да срещам като брат,
да си живея с всекиго другарски
и да добрувам царски.
Ала напразно – лош е тук светът.
И ангел да си – ще те изядат.
И кучета, и хора все едни са!
Душата ми бактиса:
където се подам – след мене вой
и всеки върху мен налита с бой…
Ще се пръждосам негде надалече…
– А где ще идеш? – птицата му рече.
– Ще ида негде по-далеч от тука
да търся слука.
Където хората не знаят що е бой,
където ще ме срещат като свой,
където кучетата нямат лош адет
да лаят и да вардят всеки плет.
Омръзна ми да се озъртам тук
от хорски хайдутлук!
На сън дори се стряскам от душмани…
и кожата ми се одра от рани.
– Щом е тъй, прощавай, добър час,
па си припомняй, вълчо, и за нас.
Ала ела по-близичко насам –
един въпрос да ти задам:
а с нрава си и зъбите си ти
дали се веч прости?
Остави ли ги тука във гората
или със тях в земята непозната
си тръгнал ти?
– Охо, дотолкоз чак не съм глупак –
отвърна вълкът стар. –
Не се разделям с вълчия си дар.
Разбира се, и зъбите си нося –
зер няма там да прося?
А своя табихет –
от майка си го нося аманет!
– Кога е тъй, добре го вече знам –
ти няма да се върнеш нанасам.
Все таз ще бъде твоята съдба.
и в някоя торба
ще пъхнат твойта кожа –
ще ти ударят ножа!…
Подвикна, па подхвръкна кукувицата,
а Кумчо Вълчо тръгна през горицата…