Вълкът и седемте козлета

Имало едно време една стара коза. Тя имала седем малки козлета, които обичала от душа и сърце – точно както всяка майка обича децата си. Веднъж тя решила да иде в гората за храна. Затова извикала седемте козлета и заръчала:
– Мили деца, отивам в гората. Пазете се от вълка. Влезе ли вътре, всички ви ще излапа с все кожа и кости. Внимавайте! Този измамник често се преправя, но лесно ще го разпознаете по дрезгавия глас и черните крака.
Козлетата отвърнали:
– Мила мамо, много ще се пазим. Ти върви и недей да се тревожиш.

Старата коза изблеяла доволно и спокойно поела към гората.

Скоро на вратата се почукало и някой изръмжал:
– Мили деца, отворете. Аз съм вашата майка и за всеки нося по нещо.

Ала по дрезгавия глас те познали вълка и извикали:
– Няма да ти отворим! Ти не си нашата майка. Тя има мил, нежен гласец, а твоят е дрезгав. Ти си вълкът.

Тогава вълкът отишъл при бакалина и купил един тебешир. Излапал го целия и гласът му се изтънил. Върнал се и пак потропал на вратата:
– Мили деца, отворете. Аз съм вашата майка и за всеки нося по нещо.
Но измамникът бил сложил черната си лапа на прозорчето. Видели я козлетата и се  развикали:
– Няма да ти отворим! Мама няма черни лапи като тебе. Ти си вълкът!

Хукнал тогава хитрецът при хлебаря и се разохкал:
– Ох, ох! Заболя ме кракът. Моля те, намажи го с малко тесто да ми мине.

После изтичал при мелничаря и поискал:
– Човече, поръси малко бяло брашно по краката ми.
Мелничарят си казал: „Злосторникът се кани някого да измами.“ и отказал. Тогава вълкът го заплашил:
– Щом не щеш, ще те излапам.
Изплашил се мелничарят и му побелил лапите. Какво да се прави – такива са хората.

А злодеят за трети път потропал на вратата:
– Отворете, мили дечица. Аз съм вашата майчица и за всеки нося по нещо.
Козленцата извикали:
– Покажи си първо краката, за да видим дали наистина си нашата мама.
Той вдигнал лапите си до прозорчето и щом видели, че са бели, повярвали, че всичко което казва е истина и отворили.

Но кой влязъл вътре? Вълкът!

Изплашили се козлетата и хукнали да се крият. Едно се мушнало под масата, второ в леглото, трето във фурната, четвърто в кухнята, пето в шкафа, шесто под мивката, а седмото в стенния часовник. Но вълкът открил всички и едно след друго ги изгълтал цели-целенички. Не докопал само най-мъничкото, онова козле, скрито в стенния часовник.

Щом се натъпкал, вълкът излязъл навън. Сит и доволен легнал на зелената полянка под едно дърво и заспал.

Скоро старата коза се завърнала. Ах, какво заварила вкъщи! Вратата зеела отворена, масата, столовете и пейките прекатурени, мивката на парчета, завивките и възглавниците на пода. Потърсила децата, но ги нямало никъде. Започнала да ги вика едно след друго по име, но никое не отвръщало. Накрая извикала името на най-малкото и тънко гласче се обадило:
– Мамо, аз се крия в часовника.
Тя го извадила и козлето разказало как дошъл вълкът и погълнал останалите. Можете ли да си представите как се разплакала клетата майка за скъпите си рожби.

Накрая, напълно отчаяна, тя излязла навън, а подире ѝ изприпкало най-малкото козле. Стигнали до полянката и там, под дървото, видели вълка – тъй шумно хъркал, че клоните над него се клатели. Старата коза го огледала внимателно от всички страни и забелязала, че в издутия му корем нещо мърда и се поклаща.

„Мили Боже – ахнала тя, – възможно ли е клетите ми дечица, с които е вечерял, вътре да са още живи?”

Майката изпратила козлето до вкъщи за ножица, игла и конец и се захванала да пори шкембето на звяра. „Клъц-клъц“ и едно козленце подало главичка.

Продължила и едно след друго изскочили шестте козлета – всички живи и здрави. По тях нямало и драскотина, защото лакомникът ги бил нагълтал целите.

Ах, как се зарадвали всички! Запрегръщали скъпата си майчица и лудешки заскачали като на сватба. Но майка им казала:
– Съберете сега едри камъни. Ще ги зашием в шкембето на безбожника, докато спи.

Припнали козлетата, донесли камъни и ги натъпкали в корема на вълка, а старата коза го зашила отново. Всичко станало тъй сръчно и бързо, че той нищичко не усетил и дори не потрепнал.

Най-сетне вълкът се събудил и станал. От камъните тъй бил ожаднял, че тръгнал към кладенеца да пие вода. Той крачел, а камъните в корема му се затъркаляли и затракали. Тогава той изревал:

Пристигнал до кладенеца и се надвесил да пие, но тежките камъни го повлекли надолу. Цопнал във водата и се се удавил.

Видели седемте козлета това и се развикали:
– Вълкът умря! Вълкът умря!

И с милата си майчица извили весело хорце край кладенеца.