В пустинята

Един арабин срещнал в пустинята пътник, който неспокойно се оглеждал насам-натам.
– Какво търсиш? – попитал арабинът.
– Търся моя другар – отговорил човекът. – Пътувахме заедно, но сутринта се успах и той е продължил сам. Сега го търся и не мога да го намеря.
– Твоят другар е куц и едър човек, нали? – попитал арабинът.
– Да – отвърнал пътникът. – Къде го видя?
– Не съм го видял. Но не куца ли твоят приятел с левия крак и не носи ли тояга в дясната си ръка?
– Той е! Същият! Наистина накуцва. Ти си го видял. Кажи ми накъде замина.
– Не съм го срещал. Но преди три часа от тук към Дамаск е минал един човек, облечен в синя дреха. Водил е сива сляпа камила, натоварена с фурми. Навярно ще го настигнеш, ако побързаш.
Пътникът се зачудил и възкликнал:
– Ти май си магьосник. Описа съвсем точно моя приятел, без да си го виждал. Откъде знаеш всичко това?
Арабинът отвърнал:
– Бог е дал очи на всички, но не всеки гледа с тях както трябва.
– Какви ги приказваш! – въмутил се пътникът. – Гледах навсякъде, но никъде не го видях.
Арабинът дал знак на пътника да го последва.

Повървели малко. Видели стъпки на камила, а отдясно стъпки на човек.
– Ето следите на твоя другар и неговата камила – казал арабинът.
– Това са просто стъпки на камила и човек – поклатил глава пътникът. – Откъде да знам чии са?
Арабинът направил няколко стъпки по пясъка и посочил:
– Виж колко са различни моите стъпки от другите!
Пътникът се вгледал и казал:
– Твоите са еднакво вдлъбнати в пясъка, другите не са – единият крак е потъвал повече, а другият по-малко.
– Така е – потвърдил арабинът. – Куцият човек стъпва винаги леко с болния крак и тежко със здравия.
– Така е – съгласил се пътникът. – Но как позна цвета на дрехата и на камилата?
– Много лесно. Погледни онова синьо парцалче, дето се люшка на бодливия храст, край който минават следите. По него разбрах, че пътникът е облечен в синя дреха, която се е закачила за храста, като е минал край него. А влакната по пясъка, където е лежала камилата, ми показаха, че е сива.
– Колко си досетлив! – смаял се пътникът. – Но как позна, че камилата е сляпа и носи фурми?
– По мухите, които се трупат върху сладкия сок, изтекъл по пътеката, откъдето са минали. Забелязах, че камилата е пасла трева само от едната страна на пътя. По това разбрах, че е сляпа с едното око.
– Наистина си чуден човек! – не спирал да се диви пътникът. – Но ми е още по-чудно откъде знаеш, че приятелят ми е минал оттук преди три часа?
– Имаш очи, но не виждаш нищо с тях – отвърнал с насмешка арабинът. – Под сянката на тази палма твоят другар и камилата са почивали. Сянката на палмата е като часовникова стрелка. Три часа са изминали докато сянката се е преместила от мястото, където са почивали до тук, където е сега. Разбра ли, приятелю?
– Разбрах.
– Хайде, бързай сега към Дамаск. Там ще срещнеш твоя приятел.
След тези думи арабинът си заминал, а пътникът още същата вечер застигнал своя другар.