Митове & Легенди

В навечерието на Ивановден

12мин
чете се за

Една от най-красивите девойки, които някога са раждани в Испания е Карменита Тодега. Но ако беше само красотата, без добрата ѝ душа, чистото сърце и светлия ѝ ум, светът навярно нямаше да разбере за нея. Ала прекрасните ѝ качества многократно превишавали външната ѝ красотата.

Момичето било съвсем малко, когато майка му умряла и грижите за нея поела леля ѝ, която живеела в провинция Сория. Бащата на Карменита, Мигел Тодега, нежно обичал детето, но го виждал много рядко, защото задълженията му го задържали дълго в далечни страни.

Лелята на момичето, Хуана Тодега, била неприятна и зла. От сутрин до мрак тя гълчала своята племенница и я обиждала по толкова възмутителен начин, че всички съседи я намразили. Тя карала момичето безспир да работи, докато ръцете му се изранят и често я удряла с камшик, за да я принуди да се труди още повече.

Въпреки това Карменита не се оплаквала, защото вярвала, че ако върши всичко възможно най-добре, ако е послушна и търпелива, добрите феи ще ѝ помагат.

Всеки ден Хуана пращала момичето да носи вода от извора в Черната планина. Хората в селцето съжалявали клетото дете, когато го виждали да се връща едва влачейки краката си, превито под тежестта на два големи делви, пълни с вода. Много от селяните се страхували дори да приближат Черната планина, за да не ги връхлети някоя черна магия. Говорело се, че между вековните дървета се носят странни гласове, а планинските водопади нашепват зловещи истории. Но Карменита предпочитала да ходи в безлюдната планина, отколкото да е при злата си леля. Понякога с часове седяла сам-сам на извора, бродирала или плетяла, за да не видят децата зачервените ѝ от плач очи.

Недалеч от дома на Хуана живеела вдовица на име Урсула. Макар и отрудена, във вените на тази жена течала благородната кръв на Испания. Тя имала син на име Карлос, който бил хубавецът на селото. Всяка девойка от заможно и знатно семейство щяла да е щастлива, ако той пожелеал да ѝ стане съпруг, но избраницата му била Карменита.

Ден преди Ивановден, Урсула отишла в дома на Хуана. Карменита работела в кухнята, а леля ѝ вечеряла сама.
– Добър вечер, Сеньора, – рекла Урсула. Дойдох да Ви поискам услуга.
– Каква? – попитала Хуана с много смирен тон, защото почитала Урсула заради благородната ѝ кръв.
– Утре е навечерието Ивановден, – отвърнала посетителката, – по този случай на площада ще има голям бал. Синът ми Карлос те моли да позволиш да заведа Карменита заедно с моите дъщери на бала. Ще се радвам Карменита да е мой гост.
– Аз не одобрявам танците в навечерието на Ивановден, – рекла Хуана, – освен това момичето няма достатъчно хубава рокля за бал.
– Нека облече скромната си бяла дреха, да сплете прекрасните си черни коси на две плитки и да си върже сините панделки. Ще бъде по-красива от най-високопоставената сеньорита в страната, – казала Урсула.
– Щом настоявате, нека да иде, – отвърнала Хуана с хладна учтивост, защото била много ядосана, че тя самата не получила покана.

Карменита едва не подскочила от радост, когато разбрала, че ще ходи на бала. Девойката била красива и изящна като фея и знаела, че всички младежи ще я канят на танц. Десетки пъти благодарила на леля си за разрешението да иде на бала.

На следващата вечер Карменита се пременила в скромна бяла рокля, сплела дългите си черни коси и завързала сините си панделки. Огледала се радостно в огледалото, а по бузите ѝ с цвят на маслина се разляла нежна розовина.

Тъкмо се канела да тръгва към дома на Урсула, когато лелята влязла в стаята.
– В къщи няма капка вода, – с остър глас казала тя. – Хич не се надявай да ти разреша да излезеш, преди да донесеш две делви вода от извора в Черната планина.
– Но вече е време за бала и не трябва да закъснявам, – отвърнала Карменита, а цялата радост в сърцето ѝ замряла.
– Аз трябва да имам вода, а ти незабавно тръгвай към извора, – викнала лелята и ядно тропнала с крак. – Как се осмеляваш да не ми се подчиняваш?
– Но навън е толкова тъмно.
– А ти си страхлива, – пресякла я лелята. – Няма кой да посегне на девойка, която няма ни пари, ни красота. Аз самата бих отишла, но съм облякла най-хубавата си рокля и не искам да я оплискам с вода. Не ме зяпай, ами побързай!

Без повече да протестира, Карменита взела медните делви и забързала към Черната планина.

Дълго време Урсула и трите ѝ дъщери чакали Карменита, но момичето го нямало.
– Ще идем на площада да кажем на Карлос, защото ни чака там, – рекла Урсула. – Без съмнение на горкото момиче се е наложило да свърши нещо за противната си леля и ще закъснее.

Карлос горчиво се разочаровал, щом видял че Карменита я няма. Щом балът започнал, той забързал към дома на момичето.

Хуана го посрещнала още на вратата – кършела ръце, скубела коси и плачела:
– Ох, Карлос, няма да ми проговориш вече, – вайкала се тя. – Бях така несправедлива с Карменита, а тази вечер, точно когато тръгваше за бала, я накарах да иде в Черната планина за вода. Още я няма и се боя, че злите духове са я отвлекли.
– Защо не я потърси? – попитал Карлос, пламнал от яд.
– Преди половин час ходих до извора, – отвърнала Хуана, като подсмърчала горчиво, – медните делви бяха там, пълни с вода, но нея никъде я нямаше. Ах, скъпата ми малка племенничка – гордостта на сърцето ми. Виках и виках с все сили, но единствено планинското ехо ми отговори. После чух тропот на конски копита и точно пред мен премина скръбна процесия. Стотици мъже с бели чалми на главите си, напълно въоръжени, яздеха бавно по пътя. Лицата им бяха мраморно бели и гледаха право напред, без да обръщат внимание на скръбните ми вопли за милата ми племеница. Ах, какво ще каже брат ми, Мигел!
– Клетницо! – провикнал се Карлос и сграбчил ръката ѝ. – Та ти я погуби! Не знаеш ли, че е навечерието на Ивановден и повече няма да видим Карменита? Отвлечена е. Точно сега е нощта, когато маврите, които от години лежат под земята, се надигат от гроба, за да почетат своя крал в Гранада. Много добре знам как измъчваше племеницата си и всичко ще разкажа на баща ѝ, когато се върне. Не я ли намеря, ще те разоблича пред хората.
– Ах Карлос, имай милост към мене в името на любимата ми племенница! – занареждала Хуана, разтреперила се от страх и заревала още по-силно.

„О, Карлос, смили се над мене!“

Но Карлост не изпитал и капчица жал към злата жена. Той хукнал и скоро се озовал при извора в подножието на Черната планина. Луната блестяла, а вековните дървета изглеждали като великани, готови да му връхлетят. Щом видял медните делви, пълни с вода, момъкът избухнал в плач. С пропит от тъга глас, той извикал с все сили:
– О, Карменита, Карменита! Къде си, моя прекрасна любима!

Но му отвърнало единствено ехото в Черната Планина, а листата на дърветата зашумели погребално. Карменита вече била надалеч и сега никой не можел да ѝ помогне.

Тя тъкмо била напълнила своите делви, когато се разнесъл тропот на конски копита и шум от оръжие. Пред нея се заточила дълга редица от множество воини, които яздели един подир друг. Щом видяла техните бледи сковани лица, тя се вкочанила от страх – седяла неподвижно, сякаш е камък. Скоро една жена от безкрайната процесия я приближила и докоснала ръката ѝ. Тя била прекрасна, с теменужени очи и златиста коса, дълга до земята, но лицето ѝ било невероятно бледо.
– Отдавна Ви търся, Сеньорита, – казала тя с тих глас. – Моля Ви, елате с мен, защото имам нужда от Вашата помощ. Умолявам Ви да ме последвате.

„Толкова отдавна те търся!“

Карменита, съвсем слисана, последвала красавицата. Тя я повела към стръмните склонове на планината и там влезли в тъмна пещера.
– Подай ми ръка и затвори очи, – ѝ наредила жената, – не се страхувай, нищо лошо няма да те сполети.

Момичето се подчинило, но потръпнало от хлад, щом докоснало ледената ѝ ръка. Дълго време те вървели в непрогледната тъмница. Най-сетне жената рекла:
– Отвори очи. Тук можем спокойно да говорим, защото вече няма кой да ни подслушва.

Карменита видяла, че се намират в кристално подземие, украсено със злато. Девойката била по-скоро смаяна, отколкото изплашена, и не отронила ни дума.
– Седни до мен и ще ти разкажа моята история, – рекла жената, като направила място до себе си на една пейка. – Знам, че щом я чуеш, ще можеш да понесеш всякакви страдания заради мен. Преди много векове аз бях от плът и кръв. Аз съм мавританка, но по време на голямата битка паднах в плен на християните. Роднините ми можеха да ме откупят, но аз се влюбих в моя господар християнин и се ожених за него. Баща ми, който беше магьосник, така се ядоса, че ме прокле. Аз скоро умрях, а той омагьоса душата ми да не намери покой до това навечерие на Ивановден. Единствено днес мога да се спася от безкрайното скитане, стига да убедя една чиста девойка да ме целуне. Ще сториш ли за мен това? Тъй дълго проклятието тегне над главата ми и няма кой да ми помогне.
– Ще направя каквото мога, за да ти помогна, злочеста хубавице, – отвърнала Карменита. – Сигурна съм, че толкова красива жена като теб не би ми навредила.
– Благодаря ти, мила Сеньорита, – нежно отвърнала жената. – Дръж здраво тази златна кана. Ако я изпуснеш и двете ще ни сполети ужасяваща съдба. Каквото и да става, не казвай нито дума, не издавай нито звук. Бъди смело, мое скъпо дете и спазвай съвета ми.

Карменита взела каната и я стиснала здраво. Внезапно помещението притъмняло, а прекрасната жена се превърнала в черна маймуна. Скоро стаята се изпълнила с множество ухилени маймуни, които правели странни неща и кряскали шумно. Каната се разтресла в ръцете на момичето, но тя стискала здраво.

Най-лошото тепърва предстояло. В помещението още притъмняло, а маймуните се преобразили в ужасни същества с горящи очи като пламъци. Те танцували наоколо, сякаш ѝ се подигравали и се опитвали да изтръгнат каната от ръцете ѝ.

Ужасът на Карменита достигнал върха, когато дочула над главата си добре познатия глас на Карлос, който жално я викал:
– О Карменита, Карменита! Къде си, моя прекрасна любима!

Каната се разтресла още по-силно и за малко девойката да извика, но си спомнила своята клетва и се спряла навреме. Прекарала още половин час в неописуем ужас и страх, а после тъмницата започнала постепенно да избледнява и накрая кристалът заблестял отново с предишния блясък. До момичето седяла красавицата с полупритворени очи.
– Целуни ме, – рекла тя с немощен глас. – После вземи каната с теб, защото тя е твоят късмет. Благодаря ти, мое смело дете. Нека животът ти бъде дълъг и щастлив.

Карменита я целунала. В този миг се замаяла, сякаш дълбоко е вдъхнала аромата на макове и след минута се озовала легнала по гръб до извора и своите медни делви с вода. В ръцете си държала златна кана – прекрасна старинна съдина, изкусно изработена от ориенталски майстори. Тя бръкнала вътре и извадила пълна шепа блестящи златни монети.

Изпълнена с щастие, девойката забързала към дома си, съвсем забравила за двата съда с вода. Зората тъкмо настъпвала, ала селото все още спяло дълбоко.

По пътя девойката срещнала Карлос, изтощен от мъка и терзания – цяла нощ я бил търсил. Той с вик я прегърнал и дълго време не проронил дума.

Когато стигнали градската порта, тя казала:
– Ето златната кана, която намерих в планината. Можем да се оженим, защото ще имаме предостатъчно пари и ще помагаме на бедните.

Тя бръкнала в каната, извадила пълна шепа златни монети и напълнила джобовете му. На Карлос също му се дощяло да бръкне в каната, но извадил отвътре само шепа речни камъчета.
– Сега разбирам, – казал през смях, – само човек с най-чисто сърце може да получи благословията на златната кана. Тя принадлежи единствено на теб.

До обяд цялото село научило за добрия късмет на Карменита и всеки се радвал за нея. Когато Хуана разбрала, че нейната племенница е станала най-богатата на света, направила всичко по силите си, за да спечели обичта на момичето.

Скоро Карлос и Карменита се оженили и тяхната сватба била най-великолепната в провинция Сория. Бедните в околността ликували и благодарили за подаръците, които щедрата девойка им раздавала.

Разказват, че Хуана, която обичала парите повече от всичко на света, опитала да открадне каната и станала за смях. Тъкмо скришом я мушнала под шала си и милиони червени мравки изпълзели от гърлото и я покрили цялата – те хапели, а тя крещяла от болка, и не спрели докато крадлата не захвърлила каната.

Карлос станал богат производител на коприна в Барселона и живял дълги години в разкошен дворец със своята прекрасна Карменита, която дори и най-знатните хора искрено почитали и уважавали.

КРЕДИТ: St. John’s Eve, испанска легенда „Fairy tales from folk lorе“ Herschel Williams – 1908; ПРЕВОД от английски ©prikazki.eu 2021; КОРИЦА: Professor Anton Seder (1850-1916); ИЛЮСТРАЦИИ: M.H.Squire, 1908; КОРИЦА: Традиционна керамика майолика

Подобни приказки