Умният сиромах

Един арабски цар се мислел за най-големият хитрец и умник на света. Веднъж, за забавление, наредил надлъж и шир да се разгласи, че две торби жълтици ще даде на онзи, който го надлъже.

Пристигнал най-прочутият лъжец в страната. Лъгал, лъгал, а царят все отвръщал: „Че това лъжа ли е? Това го знам, за онова се досещам.“

Пристигнал втори лъжец – и с него станало същото. Трети се явил – и той не успял. Изредили се всички лъжци, но никой могъл да получи жълтиците.

Чул за наградата един умен бедняк. Взел две празни торби, метнал ги на магаренцето си и отишъл при царя.
– Какво те носи тука, човече? – попитал владетелят. – Да не си дошъл да ме лъжеш?
– По работа дойдох, царю честити – отвърнал сиромахът. – Преди двайсет години баща ти, когато водеше битка с друговерците, зае от мене две торби жълтици. Сега дойдох да ми ги върнеш, че ми трябват.
– Де се е чуло-видяло цар от дрипльо да взема пари! – викнал възмутен царят. – Хубава лъжа!
– Като е лъжа, напълни ми торбите с жълтици, както си обещал. Ако е истина, напълни ги, за да платиш каквото ми дължиш.

„Бре, умен човек! – рекъл си царят. – Лъжа да е- обещано е, истина да е – трябва да се плати.“ И наредил да напълнят торбите на бедняка с жълтици.

Той натоварил магаренцето и тръгнал да се прибира. Тогава царят го повикал и попитал:
– Какво ще правиш с толкова пари, човече?
– Ще ги хвърля в морето.
– Ти луд ли си или тепърва полудяваш?
– В лудо царство живея, дето хората плащат, когато ги лъжат, ала умът ми е още на място! – отвърнал сиромахът. – Като хвърля жълтиците в морето, никой няма да каже, че съм ги спечелил с лъжа. По-добре да съм умен бедняк, отколкото богат лъжец. Пък и рибите най-добре мълчат и на никой няма да кажат, че има по света хора, които плащат, когато ги лъжат…