Много, много отдавна, някога в старите дни, живеел младеж на име Дшу Тшу. Носел висока шапка, украсена с две крила на фазан, дрехите му били тъкани и бродирани с фина коприна, а мечът му Драконов-ручей висял отстрани. Притежавал невиждана сила и никой не можел да му застане насреща. Но бил див по природа и с непокорна душа. Където да идел, само крамоли и разправии разгарял. Старейшините се боели и дума да му кажат напряко. Никой не смеел да му попречи да се весели и да пие колкото ще, а ръката му свикнала да посяга на чуждото. Месел се в хорските спорове, а когато някой посмеел да му се опъне, го спохождала ужасна отплата. Така вървяло с години и бил като чума за хората наоколо.
По някое време изпратили нов мандарин в онзи край. Той пристигнал и се настанил без да вдига шум около себе си, защото искал да узнае как живеят и от какво се оплакват хората в района. И те му казали, че три големи злини ги мъчат от години.
Като разбрал каква е работата, мандаринът облякъл прости дрехи, седнал и заплакал пред вратата на Дшу Тшу. А той, подпийнал и развеселен, тъкмо се връщал от кръчмата, пляскал шумно с меча си и пеел с пълен глас. Стигнал до къщата си и попитал:
– Кой плаче тук тъй жално?
А мандаринът отговорил:
– Плача заради мъката на хората тука.
При тези думи Дшу Тшу избухнал в смях.
– Сбъркал си, приятелю – казал той. – Тук-там кипят бунтове – бурни като вряща в чайник вода. Но тук, в този край, всичко е мирно и тихо. Годината е плодородна, зърно има в изобилие и всеки с радост си гледа работата. Ти ми говориш за мъка, а аз си мисля за някой, дето все хленчи и се прави на болен. И кой си ти, дето си седнал да ме занимаваш с мъките на другите, вместо сам себе си да оплакваш? И какво правиш тук пред вратата ми?
– Аз съм новият мандарин. Слязох от носилката и тръгнах сред народа, за да науча как я кара. Виждам, че хората са честни, простичко живеят, всеки има какво да облече и с какво да се нахрани. Дотук е както и ти каза. Но съберат ли се старейшините – въздишат и жалят. И ако ги попиташ защо, ще ти отговорят, че три злини върлуват тъдява. Дошъл съм тук да те помоля да отървеш хората от две от злините, защото за третата е по-добре да замълча. Затова скърбя и плача пред вратата ти.
– Е, кажи ми тогава какви са тези злини? – отговорил Дшу Тшу. – Говори открито и честно ми кажи, каквото знаеш!
– Първата злина – рекъл мандаринът – е злият дракон, дето се е заселил под дългия мост на реката и кара водите да прииждат, та хора и животни ден след ден се давят. Втората злина е тигър с бяло чело, който се скита из хълмовете наоколо. А третата злина, Дшу Тшу, си ти самият!
На лицето на младежа избили алени петна от срам, поклонил се ниско и казал:
– Дошъл си от чужди места, за да бъдеш мандарин и при все това си загрижен за нашите хора?! Аз съм роден тук и въпреки това само грижи и мъка донесох на своите. Що за същество трябва да съм аз? Моля те – върни се в дома си с добро. Ще се погрижа злините да се оправят.
След тези думи той хукнал към хълмовете и проследил тигъра до една пещера. Звярът се показал с рев и цялата гора се разтресла, сякаш гръм е ударил. Скочил насреща му с извадени нокти, готови да разкъсат врага. Дшу Тшу отстъпил крачка назад и тигърът се приземил точно пред него. С лявата си ръка младежът му натиснал врата до земята, а с дясната го удрял, докато звярът издъхне. Дшу Тшу метнал на гърба си животното и се прибрал у дома си.
На другия ден отишъл на моста. Съблякъл се, извадил си меча и се гмурнал в реката. Скоро в дълбините водата завряла и зашумяла толкова силно, че се надигнали огромни пенливи вълни. Трещяло страховито като грохот от хиляди копита. По някое време из недрата на реката избликнала кръв като фонтан и цялата вода почервеняла. Тогава Дшу Тшу с дракона в ръце изплувал от водата.
Отишъл при мандарина и му докладвал с поклон:
– Отрязах главата на дракона и се оправих с тигъра. С радост изпълних всичко, което ми каза. Ще замина надалече, за да те отърва от третата злина. Господарю, грижи се за нашия край и кажи на старейшините, че повече няма да нося мъка и грижи на хората.
Като казал това, заминал и станал войник. Воювал срещу разбойници и заради своята сила и храброст се прославил надлъж и нашир. Веднъж обаче войникът видял, че врагът е многоброен и няма как да се спаси. Тогава се поклонил на изток и казал: „Ето, че дойде денят, в който докрай да изчистя греха си пред моя народ!“
После оголил врата си към падащия над главата му меч и загинал.
КРЕДИТ: Превод от английски език © prikazki.eu 2019 – из The Chinese Fairy Book, ed. by Dr. R. Wilhelm; Корица: Актьор в ролята на ван Годжорун Канки, от Utagawa Yoshitaki 1865 – експонат в Rijks Museum