Трите майсторски дела

Имало едно време един баща с трима сина. Той нямал нищо друго, което да им остави в наследство, освен малката къщурка, в която живеели. Но тъй като обичал и тримата еднакво, дълго се чудел на кого да я даде. Дълго умувал бащата и вече почти бил решил да продаде къщата и да раздели парите на три равни части. Но и това не му било по сърце, защото наследил къщата от баща си, който я получил от дядо му, така че най-добре било къщата да остане в семейството. Значи все пак трябвало само един от синовете да ѝ стане собственик.

И така, най-накрая му хрумнало решение. Повикал синовете си и им казал:
– Деца, трябва да тръгнете по широкия свят и всеки от вас да научи някакъв занаят. След три години се върнете тук и който покаже най-голям майсторлък, той ще получи къщата.

Синовете останали доволни от това решение, сбогували се с баща си и тръгнали по широкия свят. Имали късмет и попаднали на добри майстори. Усвоили изтънко своите занаяти, така че всеки можел с гордост да покаже изкуството си. Първият станал налбантин и подковавал конете на краля. „Сигурно е, че аз ще получа къщата” – мислел си той. Вторият станал бръснар. Имал честта да хваща за носовете само най-видните господа и ги бръснел така, че оставали доволни и предоволни, ето защо и той се надявал, че къщата няма да му избяга. Третият отишъл при един майстор на военното изкуство. Упражнявал се усърдно да върти меча и се прочул като невиждано вещ фехтувач. Докато още чиракувал, се случвало да получи не един и два болезнени удара със сабя или с тояга, но стискал зъби и не хленчел, защото си казвал: „Ако съм страхлив или кекав, никога няма да получа бащината къща.”

Изминали трите години и братята се върнали при баща си. Той ги посрещнал, грейнал от радост, и ги попитал какво са научили. Първият отвърнал:
– Аз съм налбантин и ако ми се удаде случай, ще ви покажа моето изкуство.
Вторият казал:
– Аз съм бръснар и скоро ще видите какъв майстор съм.
Третият казал:
– Тате, аз станах изкусен фехтувач и се надявам, че и от мен ще си доволен.
Както си стояли пред вратата на къщата и разказвали историите си, видели по полето към тях да бяга заек.
– Хей, този заек ми идва точно навреме – извикал бръснарят. – Тате, гледай сега!

Извадил в миг бръснарската си торбичка, разбил сапун на пяна и когато заекът приближил, ей така както си бягал, той го насапунисал и му обръснал мустаците по всички правила на бръснарското изкуство, без да го пореже и без да пропусне ни един косъм.
– Ама че работа! Хубаво се справи! Мисля, че ти ще получиш къщата – казал бащата.
В този миг към къщата приближил благородник с голяма, хубава карета. Тогава налбантинът извикал:
– Сега е мой ред да ви покажа уменията си.
Втурнал се след колата, свалил от коня, който препускал в галоп, четирите подкови и заковал на копитата му четири нови. Всичко станало толкова изкусно, че нито един клинец не се разхлабил, нито пък бил сложил повече, нито пък по-малко. Щом видял това, бащата извикал:
– Сега не знам на кого да дам къщата, защото това, което ти направи, е точно толкова изкусно колкото майсторлъкът на брат ти.
Изведнъж заваляло. Тогава майсторът фехтувач, без да каже и дума, се изправил. Извадил сабята си и я развъртял над главата си толкова бързо и умело, че нито една капка не паднала върху него. Скоро пороят станал толкова силен, сякаш водата се изливала като из ведро от небето. А фехтувачът въртял сабята толкова бързо, та човек не смеел да мигне, улавял във въздуха всяка капка и си оставал все така сух, сякаш седял вътре в стаята. Щом бащата видял това, плеснал с ръце от изумление и извикал:

– Достатъчно, сине! Ти показа най-майсторското дело и затова ще получиш къщата.

Братята му също останали смаяни от видяното и нямали нищо против баща им да даде къщата на най-малкия от тях, защото истински се обичали и никой не бил завистлив или злоблив. Тримата останали да живеят в старата бащина къща и понеже били толкова изкусни в работата си и толкова усърдни, забогатели и живели до смъртта си доволни и щастливи.