Тримата омагьосани принцаприказка от Пентамерон

Много, много отдавна, в страната Вердеколе живял един крал с трите си дъщери, една от друга по-хубави. Тримата принца от съседното кралство Велпрано дълбоко се влюбили в чудните хубавици и тъкмо да ги вземат за жени, когато могъща и проклета фея превърнала и тримата в диви зверове. Съвсем естествено, бащата на принцесите отказал дъщерите му да се венчаят.

Затова най-големият принц, който бил превърнат в сокол, свикал на помощ птичето царство. На рояци долетели сипки, врабци, дроздове, скорци, чучулиги и какви ли не още пернати, а соколът им заповядал да съсипят цялото кралство – по дърветата да не остане ни цвят, ни листец.

Вторият принц, който бил превърнат в елен, извикал всички зайци, глигани, диви кози и какви ли не още горски животни и им наредил да опустошат всички ниви и поляни, та да не остане ни стръкче, ни корен.

Третият принц, който бил превърнат в риба, призовал от дълбините най-страховитите морски чудовища. Те вкупом изплували и надигнали такава буря, че цялото крайбрежие на кралството се съсипало – не останали здрави ни кораб, ни лодка.

Най-сетне кралят осъзнал, че единственият начин да сложи край на невижданите бедствия, е да венчае принцесите за трите звяра. Отстъпил, макар със страх и сълзи.

Когато соколът, еленът и рибата пристигнали за своите булки, кралицата дала на всяка принцеса по един пръстен и им заръчала:
– Скъпи деца, пазете тези пръстени и никога не ги сваляйте, защото скоро ще се разделите и дълги години няма да се видите. Но ако се случи да срещнете някой от вашата кръв, по тях, винаги ще се разпознаете.

Трите млади невести се сбогували и всяка поела в различна посока. Соколът отнесъл Фабиела, най-голямата сестра, високо, високо, навръх една планина, издигната над облаците, където никога не валяло и слънцето вечно печало. Заживели в разкошен замък като крал и кралица.

Еленът отвел Васта, втората дъщеря, далече, далече, насред най-тъмната гора. Там заживели в по-прекрасна къща и градина, отколкото можете да си представите.

Рибата отплувала с Рита, най-малката дъщеря, навътре, навътре в морето.

Пристигнали до огромна скала, над която се издигала къща, в която биха могли да живеят три короновани краля в невиждан разкош и удобства.

През това време кралицата родила чудесно момченце, което нарекла Титоне. Когато принцът навършил петнайсет години, решил да обиколи, ако ще целия свят, за да открие сестрите си, защото майка му, кралицата, ден след ден оплаквала тежката съдба, която им отредила диви зверове за съпрузи. Щом принцът казал какво е намислил, майка му и баща му в миг възроптали, но след настойчивите му молби, се съгласили. Нежно се сбогували с момчето и го изпроводили с великолепна свита, а на раздяла му дали същия пръстен като на сестрите му.

Дълги години младият принц бродил по света, без да открие и следа от принцесите. Но ето, един ден пристигнал в планината, където живеела Фабиела със сокола. Щом зърнал техния дворец, Титоне се стъписал от възхищение пред изящните колони, стените от мрамор, кристалните прозорци и покрива от бляскаво злато.

Видяла го Фабиела и повикала момъка при себе си. Попитала кой е, откъде идва и какво го е довело чак тук. Щом принцът описал родината и родителите си, принцесата си помислила, че младежът може да е неин брат. Сравнили пръстените, които винаги носели, и се уверила докрай. Но понеже принцесата се уплашила, че съпругът ѝ може да не приеме госта, скрила принца в един шкафа.

Щом соколът долетял, Фабиела заговорила колко ѝ е мъчно за дома и как внезапно я обзело неистово желание пак да види близките си. Соколът отговорил:
– Мила моя съпруго, опитай да потиснеш този копнеж, защото не може да се изпълни, докато не възвърна отново човешкия си вид.
– Добре – въздъхнала Фабиела, – щом е невъзможно аз да ида при тях, съгласен ли си да поканим роднините ми тук на гости.
– От все сърце – възкликнал соколът, – но ми се струва невероятно, някой да измине този труден път, за да ти дойде на гости.
– Мили съпруже, днес пристигна моят брат. Сега е в двореца. Имаш ли нещо против?
– Разбира се, че не! – засмял се соколът. – Всеки твой роднина за мен е скъп като зениците на очите ми.
При тези думи Фабиела добила смелост, отворила шкафа и извела брат си, който бил скрит вътре.

Соколът топло го поздравил с думите:
– Добре дошъл! Толкова се радвам да се запознаем. Надявам се да се почувстваш като у дома си в моя дворец – поискай каквото желаеш.
И заповядал всичко възможно да се направи за удобство и радост на госта.

Изтекли две недели и Титоне решил, че е време да продължи пътя си, за да намери другите си две сестри. Затова помолил Фабиела и зет си за разрешение да замине. На сбогуване соколът му дал едно перо и казал:
– Скъпи Титоне, вземи това перо и грижливо го пази, защото ще дойде ден, когато ще ти потрябва. Изпаднеш ли в беда, хвърли го на земята и извикай: „Помощ, помощ!“ – аз ще долетя на мига.
Титоне грижливо прибрал перото в кесията си, после нежно се сбогувал със сестра си и съпруга ѝ, като сто пъти им благодарил за добрината и гостоприемството.

След дълго и тежко пътуване един ден Титоне попаднал в гората, където живеел еленът с Васта. Момъкът бил толкова гладен, че влязъл в градината да похапне някой друг плод. Скоро сестра му го видяла и точно както Фабиела го разпознала по пръстена. Побързала да го запознае със съпруга си, който с радост го посрещнал и го забавлявал разкошно.

Изтекли две недели и Титоне решил, че е време да продължи пътя си, за да намери третата си сестра. На прощаване еленът му подарил свой косъм със същите думи като соколът, когато му дал своето перо със заръката да го пази грижливо.

Обикалял, обикалял и стигнал до края на сушата. Качил се на един кораб, за да продължи да търси сестра си из островите в морето. След дълго плаване, пристигнал на скалата, където живеели Рита с рибата. Едва стъпил на твърда земя и сестра му веднага го разпознала, а нейният съпруг го посрещнал сърдечно. След две недели Титоне казал, че трябва да се върне в родината при майка си и баща си. Тогава рибата му подала една люспа със същите думи като сокола и елена. Младият принц се качил отново на кораба и когато стъпил на твърда земя, продължил с един кон към дома.

Едва едва изминал една миля и навлязъл в мрачна гора с гъсти трънаци и буйни треволяци. Принцът едва успявал да си проправя пътя, но накрая, уморен и измъчен, излязъл до дълбоко, мрачно езеро. Насред него се издигала висока каменна кула. На прозореца седяла чудна хубавица, а в краката ѝ спял ужасен змей.

Щом съзряла принца, тя проплакала жаловито:
– О, момко прекрасни, небесата те пращат да ме спасиш. Моля те да ме избавиш от ноктите на това ужасно чудовище, което ме отнесе от баща ми, кралят на Моровале, и ме заключи в тази мрачна кула – за малко да умра от самота и ужас.
– О, хубавице! – възкликнал принцът, – как ли бих могъл да те избавя? Кой ли би могъл да се изправи пред този змей страховити, дето всява ужас и разруха, където се покаже?!… Ах, почакай малко – мога да извикам някой, който да ми помогне.
И при тези думи принцът хвърлил перото, косъма и рибешката люспа на земята и се провикнал:
– Помощ! Помощ! Помощ!

В миг соколът, еленът и рибата се явили пред него и в един глас обявили:
– Ето ни и нас. Какво ще заповядаш?
Титоне, който бил на седмото небе от радост, възкликнал:
– Искам да избавите горката принцеса от ноктите на онзи Змей, за да я заведа като моя булка у дома.
– Така да е – отвърнал соколът, – ще стане както желаеш! – Обърнал се към елена и добавил: – Хайде да не губим време и да ковем желязото, докато е горещо.
След тези думи владетелят на синевата изкрякал смразяващо и в миг небето почерняло от лешояди, които влетели през прозореца на кулата, грабнали хубавицата и я донесли при принца и неговите зетьове. Отдалече девойката наистина приличала на луната, но отблизо била по-прекрасна и от сияйното слънце.

Докато Титоне прегръщал и обсипвал с нежни думи прекрасната си годеница, змеят се събудил, излетял през прозореца и се спуснал към Титоне да го убие на място. Но еленът в миг призовал хиляди лъвове, тигри, пантери, мечки и рисове, които се нахвърлили на чудовището и го разкъсали на парчета.

Щом Титоне и принцесата видели мъртъв своя враг, решили да тръгнат колкото може по-бързо. Тъкмо да потеглят и рибата рекла:
– И аз ще сторя нещо за вас!
За да не остане и помен от мрачния замък, където принцесата преживяла безброй мъчителни часове, рибата накарала водите на езерото да се надигнат. Грамадните вълни заблъскали яростно кулата, скоро я разбили на парчета, които изчезнали под водата.

Титоне благодарил от все сърце на своите зетьове, че са спасили прекрасната му булка, но зверовете отвърнали:
– Ние ти благодарим, защото заради това, че спасихме принцесата, ще си възвърнем човешкия вид. В деня на нашето рождение една зла фея, която мрази нашата майка, ни прокле, когато пораснем, да се превърнем в три диви звяра и така да бродим по света, докато не спасим една кралска дъщеря от страшна опасност. Ето че жадуваният миг настъпи – вече усещаме новия живот в гърдите ни и свежата кръв в нашите вени.
И още не довършили своите думи, те се превърнали в млади мъже, които един след друг прегърнали своя зет и ниско се поклонили на принцесата, която едва била на себе си от радост.

Тогава Титоне въздъхнал:
– Ах! Да можеха милите ни родители да споделят нашето щастие! Какво не биха дали те да видят своите смели и красиви зетьове?!
– Веднага ще идем при тях – извикали тримата принца, – но първо трябва да вземем своите съпруги. Хайде да не губим време и да поемаме на път!

Нямало как да ходят пеша и понеже нямало друго освен простия кон на Титоне, братята заповядали да се яви каляска с впряг от четири лъва, в която се настанили и петимата. Пътували цяла нощ и на следващия ден пристигнали при съпругите на тримата братя-зверове, които ги очаквали.

След много радост и прегръдки всички продължили към кралство Вердеколе. Там кралят и кралицата посрещнали отдавна изгубените си деца с радост, каквато не можете да си представите. Но радостта им се удвоила, когато зърнали своите зетьове отново в човешки вид и прекрасната булка, която Титоне водел със себе си. Изпратили веднага вест в кралствата Велпрато и Меровале за сполуката, споходила децата им, и поканили владетелите им на празненство, което по разкош и великолепие нямало равно на себе си.

И скоро в радостта от настоящето, всички отминали беди и неволи се забравили.