Край нивата на слога
растяла трънка – ниска,
но със триста рога.
А с корен под браздите разклонен
могъща круша вдигала зелен купен.
– Ах, как я мразя тая круша,
дошло ми е от нея чак до гуша! –
шептяла често нашта трънка. –
От нея съм тъй слабичка и тънка!
Главата ѝ грамадна, горделива
ми слънцето закрива! –
И в миг настръхнала тя цяла
и от омраза, и от гняв трептяла.
А камъкът, на трънката другаря,
ѝ тихо отговаря:
– Нали ти казах вече двеста пъти аз,
че тя е хе на трийсет разкрача от нас!
И ти от завист само, дружке моя,
си тровиш тъй покоя !
– Ами когато зиме слънцето залязва,
не хвърля ли тя сянка върху мойта пазва.
3атуй и плодовете ѝ са като динки,
а мойте – дребнички като калинки!
Ах, тая круша,
тая дебелуша,
ще взема ей сега да я промуша
с най-лютия си трън
и ще я сторя мъртъв пън!
Но крушата вишала се далеч
и всичко туй оставало си празна реч.
Ала под небесата сини
летели бърже дни, години.
Днес ядно слънцето прежуря,
избухне утре страшна буря,
днес цялата земя облича се във злак,
а утре спи под лед и сняг.
И крушата от много битки тежки
през мразните нощи и дните тежки
от болест люта залиняла
и гътнала я в късна есен люта хала,
а пък стопаните ѝ след това
нарязали я на дърва.
А нашта трънка си ocтала здрава
и гръмко възликувала тогава.
Но – и след туй пак раждала търнинки
като калинки.
