Живели си сами-самички един дядо и една баба. Нямали си нищо-нищичко: ни син, ни щерка, ни кокошка, ни козица, ни крава, ни магаренце Дядото ходел от къща на къща, сечал дръвца, носел водица – така се прехранвали.
Върне се дядото вечер, седне на прага или до огнището, капнал от умора, па запуши с луличката. А бабата викне да го хока:
– Ах, ти, дъртако, работиш само за лулата си! Мене си забравил. Нямам чехли на краката си, нямам кърпа на главата си!
Крещи, вика бабата. Дядото слуша, па му стане мъчно. Наведе глава и зарони ситни сълзи една по една. А те капят, капят и гасят луличката му. Веднъж на дядо му домъчняло много от бабините думи. Не можел повече да трае, станал, взел мрежата и излязъл от къщи.
„Ще ида на реката – помислил си той – да търся златната рибка. Тя всичко знае, всичко може. От нея съвет и помощ ще искам.“
Отишъл дядото при реката. Поставил мрежата и се скрил в тръстиката да чака.
Отведнъж – фърр! – посипали се като камъни жерави от небето. Те кацнали из водата, из тръстиката – навсякъде.
Скокнал дядото и хванал един жерав.
– Пусни ме, дядо – замолил се жеравът.
– Няма да те пусна, синко – рекъл старецът. – Аз и бабата живеем сами-самички. Няма що да правим, ами по цял ден се караме. Ела у дома, стани наше чедо, та и ние радост да видим.
– Ах, дядо – рекъл жеравът, – не мога аз вкъщи да живея, с хорски грижи да се занимавам. Аз обичам да летя в широкото небе, да ходя по всички земи, реки и блата. Пусни ме да си хвръкна! …
Старецът имал добро сърце. Станало му жал за птицата. Той навел глава, почесал брада. Какво да прави? Жеравът разбрал мъката му и рекъл:
– Ела, дядо, с мене у дома! Ще ти дам един подарък, който голямо добро ще ти донесе.
Съгласил се дядото. Жеравът го завел у дома си, откачил от стената една шарена торбичка и рекъл:
– Торбаланци, на работа!
В миг из торбата изскочили две пъргави момчета. Те извадили маса, столове и наредили златни блюда, чаши и чинии. После наслагaли вкусни гозби, една от друга по-избрани. Наредили и чудни вина, па казали:
– Молим, заповядайте!
Жеравът и дядото яли и пили до насита. Двете момчета стояли настрана и прислужвали. Като се наяли хубаво, жеравът рекъл:
– Торбаланци, ха в торбата!
Спуснали се момчетата, събрали всичко в торбата и се скрили в нея.
– Подарявам ти тая торба, дядо! Живей с нея за много години! – казал жеравът и подал торбата на дядото.
Зарадвал се дядото, взел торбичката и си тръгнал.
Той замръкнал в едно село. Там живеела кумицата му с двете си дъщери. Старецът отишъл да ги види и да пренощува у тях. Срещнали го те, но нямали какво да го гостят – били много сиромаси. Турнали на софрата две глави лучец, малко солчица, една суха чушка и парче корав хлебец. Дядото откачил торбичката от рамо, па извикал:
– Торбаланци, на работа!
Изскочили двете момчета, нагласили трапезата, па извикали:
– Заповядайте!
Кумицата и двете моми се облещили от учудване. Какво нямало на софрата: баници, баклави, печено прасенце, бял хляб…
Нагостил дядото кумицата и момичетата, па извикал:
– Торбаланци, ха в торбата!
Момчетата се спуснали, събрали всичко и сами се скрили в торбата.
Кумицата занемяла от учудване, а дядото се смее, та примира. През нощта кумицата завела дядото да спи в друга стая. Тя повикала дъщерите си и се хванали на работа. Шили цяла нощ и ушили торба – съща като на кума им.
На сутринта старецът тръгнал да си отиде. Те му дали тяхната торба, а взели неговата. Отишъл си дядото у дома и още от пътната врата завикал:
– Ей, бабо, излез да ме срещнеш като цар, а не като сиромах!
Излязла бабата, погледнала – дядото се връща засмян до уши влязъл вкъщи и извикал господарски:
– Торбаланци, на работа!
Ала торбичката останала свита. Нищо не шавнало в нея.
Грабнала бабата ръжена, че като забрала дядото:
– Ах, ти дъртако, с мене ли ще се подиграваш!
Наложила му бабата гърба с ръжена. Заплакал дядото, излязъл и право при жерава отишъл.
– Жераве, синко, така и така ми се случи – заплакал старецът, – торбичката не работи, торбаланците избягали!…
Жеравът разпитал стареца подробно и разбрал работата.
– Добре – казал той, – ето ти тая торбичка. Иди с нея и тя ще те научи какво да правиш.
Зарадвал се пак старецът, взел торбичката и тръгнал.
По пътя огладнял. Седнал на една полянка, снел торбичката и рекъл:
– Торбаланци, на работа!
Из торбата изскочили две силни момчета с тояги в ръка, че като подхванали стареца – бият и викат:
– Недей ходи у кумицата, не си оставяй торбицата!
Старецът скачал насам-натам и едвам му дошло наум да извика:
– Торбаланци, ха в торбата!
Момчетата се скрили. Старецът взел торбичката и право у кумицата си.
Тя видяла, че старецът носи нова торбичка, и си рекла:
– Ново чудо има да видим! Кумицата умирала от нетърпение по-скоро да види какво се крие в хубавата нова торбица.
Щом дядото отишъл в другата стая да си почине от път, кумицата взела новата торбичка и казала:
– Торбаланци, на работа!
Веднага изскочили двамата яки торбаланци с тоягите, че като подхванали кумицата – бият и викат:
– Дай на стареца торбицата! Дай на стареца торбицата!
Кумицата разбрала, че не може да се отърве, и викнала по-скоро стареца от другата стая.
Старецът дошъл бързо, кумицата му дала откраднатата торба и той заповядал на торбаланците да се приберат.
КРЕДИТ: Торбаланци, 1923г. Елин Пелин; КОРИЦА: Георги Чаушов, Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“, 1987