Тонче и Франче

Много, много отдавна, живяла една вдовица, която имала две дъщери. Едната се казвала Тонче, а другата Франче. Един ден майка им казала:
– Мили деца, изпаднахме в тежка нужда и повече не може да останете тук. Трябва да се хванете на работа в някоя чужда къща.
Дъщерите отвърнали:
– Мамо, с радост ще сторим това, но досега не сме били далеч от дома и не знаем накъде да тръгнем.
А Тонче помолила:
– Мила мамо, нека не тръгваме веднага. Искам първо да помоля Господ Бог за благословия и утре да поемем на ранина.
Вечерта преди да си легне Тонче дълго се молила. През нощта се събудила и казала:
– Мамо, сънувах, че трябва да навием две кълбенца прежда, едно червено и едно бяло, да ги хвърлим на земята и накъдето се затъркалят, натам да поемем.

Рано сутринта момичетата купили копринени конци и ги навили на кълбенца. Щом станали готови, сбогували се с майка си, хвърлили кълбенца на земята и казали:
– Водете ни напред, а ние ще ви следваме!
Кълбенцата се търкаляли, търкаляли и най-сетне спрели пред една голяма градина.

Вътре сестрите видели чудно хубави рози, червени и бели. Портата начаса се отворила и кълбенцата се изтърколили до средата на градината. Там имало голяма маса, а до нея седял достолепен старец. Сестрите се извинили, че без покана са влезли в неговата градината, но трябвало да следват кълбенцата, които ги довели до тук. Възрастният човек ги попитал какво търсят, а те отвърнали, че трябва да си намерят работа, но не знаели къде и при кого.
– Тъкмо ми трябват две помощнички – едната за къщата, другата за градината – възкликнал старецът. – Искате ли да останете?
– О, на драго сърце! – съгласили те.
– Вие да не сте сестри? – попитал ги старецът.
– Да – отвърнало по-голямото момиче, – сестри сме от една майка. – Аз съм Тонче, а това е Франче, моята по-малка сестра.
– Тонче, щом си по-голяма, ти ще въртиш кухнята – казал старецът. – А ти, Франче, ще се грижиш за градината. Хайде, влезте сега вътре да се подкрепите след дългия път.

Щом похапнали, той показал на Тонче кухнята, избата и килера с провизиите и поръчал да се грижи за всичко така, сякаш е нейно.
– Потропа ли сиромах на вратата, дай му милостиня. Но ако е някой, който не заслужава, спести си парите и не му давай нищо.
После подал на Франче лопата и лейка и казал:
– Ти трябва да се грижиш за градината. Бъди усърдна в работата си.

Минало време и старецът дошъл да нагледа кухнята. Проверил всичко – запасите не били намалели много и въпреки това просяците похвалили Тонче, че щедро ги дарява. Старецът я попитал как така бедняците говорят добро за нея, макар че запасите не са намалели. Тя отговорила:
– Ами, когато слагам по нещо в гърнето, винаги правя кръст отгоре, та Господ да го благослови. Моята майчица ме научи никога да не пропускам това и аз не го забравям.
– Все така всичко в Божието име да правиш, чедо – казал старецът.
После отишъл да нагледа градината. Всичко цъфтяло и растяло добре. Старият мъж казал:
– Продължавай все така, чедо, че и занапред всичко да е наред.

Изминала година и старецът попитал сестрите дали искат да останат още година и двете приели. Накрая стопанинът казал:
– Тонче, сега ти ще се грижиш за градината, а Франче ще иде в кухнята, та да сте равни в работата и аз да ви възнаградя по равно.

И така, сестрите се сменили. Тонче много се стараела, за да бъде доволен стопанинът. Спяла малко и работела от сутрин до здрач. Когато старецът наминал да нагледа градината, я похвалил:
– Направила си я още по-хубава, отколкото беше при сестра ти. Наслада е човек да види колко свежо и цветно е тук.

Друг път старият човек отишъл да нагледа работата в кухнята.
– Е, как върви тук, икономке? – попитал той Франче.
– Не знам дали ще си доволен – отвърнало момичето. – Тук постоянно идват просяци, които все искат по нещо. Сигурно ще се разсърдиш, като видиш колко малко храна е останала.
– Нали ти казах да даваш милостиня само на онези, които наистина са в нужда?! – възкликнал старецът.
После влязъл в килера – от запасите било останало съвсем малко.

– Франче – обърнал се той към момичето, – ти въртиш къщата лошо. Останало е много малко и въпреки това бедняците се оплакват, че не даваш достатъчно и отпращаш повечето гладни.
– Добре им давам – възразила Франче, – но не ми е позволено да давам прекалено много.
– Не сте ли дъщери на една майка? – учудил се старецът.
– Да, така е – отговорила Франче.
– А теб майка ти не те ли е учила на онова, на което е учила сестра ти? – попитал старият човек.
– Да, тя и мене ме поучава, но аз не внимавах много и не обръщах внимание какво ми казва – признала си Франче.
– А правиш ли кръст над гърнето, когато сложиш в него нещо да ври?
– Не – отвърнала Франче, – не правя.
– Е, оттук нататък да правиш – наредил ѝ старецът.

Франче обещала, но щом възрастният мъж излязъл, тя му се присмяла зад гърба. Той я чул и много натъжен тръгнал към градината при Тонче. Още на прага тя го пресрещнала със сплетени в молба ръце:
– О, моля те, не се гневи! Виж, този розов храст изсъхна, макар че сторих всичко по силите си. Никой не знае колко много се разкайвам.
Зарадвал се старецът, че тя толкова се старае. Отишъл при храста и веднага забелязал, че е наяден от червеи и момичето няма вина.

И втората година наближила своя край. Тогава старецът казал:
– Деца, майка ви вече копнее за вас и трябва да се връщате у дома. Време е да ви платя за двете години, в които ми служихте.
При тези думи той ги завел в една стая, където бил приготвил полагащото им се, и им дал свобода да избират каквото пожелаят. Тонче поискала прошка за онова, което може да е пропуснала в работата и избрала съвсем малко, колкото наистина ѝ било нужно. Франче посочила най-бляскавото, онова което заслепявало най-много очите. Всяка получила каквото избрала. После старецът ги завел в обора и казал всяка да вземе по два коня, две крави, четири овце, едно куче и едно коте. Дал им и една кола, но нямал кочияш, който да седи на капрата.
– О, аз мога да карам колата – възкликнала Тонче.
После тя изкъпала своето куче и коте и хубаво ги нахранила и напоила. Франче дори не погледнала своите животинки, защото била твърде заета с хубавите неща, които си била избрала.

Сестрите се стегнали за път и отишли да се сбогуват със стареца. Франче хладно му благодарила, а Тонче – с много обич му целунала ръка и му пожелала здраве и благополучие. Двете се качили в колата. Отпред седнала Тонче с кучето и котето в скута си. Франче захвърлила нейните отзад при багажа. Докато колата вървяла, кучето и котето на Тонче повтаряли:
– Господарката ни има в изобилие злато и сребро! Поиска малко, но получи най-доброто, и то по много!
И на Франче ѝ се дощяло нейните животинки да кажат същото, но те мълчали. Тогава тя им се сопнала:
– Защо не правите като кучето и котето на сестра ми?
Ала те продължили да мълчат. Франче много се разсърдила и ги набила. И горките животни се развикали:
– Господарката ни има жаби, змии и гадини в изобилие. Поиска най-хубавото, но получи от най-грозното, и то по много!
Франче съвсем се разгневила. Чудела се защо нейното куче и коте говорят така, след като била избрала най-хубавите неща. А животинките на Тонче не спирали да повтарят:
– Господарката ни има злато и сребро в изобилие!

Сестрите пристигнали у дома и най-напред майката отишла при Франче. Взела от нея каквото носела: коне, крави, овце и всичко останало. Прибрала добитъка в обора, но когато след малко отишли да нагледат животните, видели, че изглеждат мършави и окаяни. Франче още повече се натъжила. После двете с майка ѝ разтворили сандъците. В единия имало малко дрехи, а под тях лежали късче злато, късче сребро и няколко гулдена. В другия нямало нищо друго освен жаби, змии и разни гадини, точно както кучето и котето били казали. Тогава майката рекла:
– Дъще, ти си била непочтителна в работата. Това личи явно от лошата плата, която си получила. Несъмнено това си заслужила с труда си.
Много огорчена, майката отишла при по-голямата си дъщеря, за да види нейните животни. Те били здрави, ведри и охранени. После майката надникнала в сандъците на Тонче. Били пълни с най-прекрасни дрехи, а под тях лежал по един тежък къс сребро и злато и сто блестящи дуката. Домъчняло на майката, че Тонче има толкова много и попитала дъщерите си:
– На едно и също място ли служихте?
– Да – отвърнали те.
Щом чула това, майката започнала да проклина стареца, но Тонче ѝ казала, че той им позволил да избират. Франче избрала най-скъпото и хубавото и сбъркала. Самата тя избрала съвсем малко, защото се бояла, че е навредила на добрия старец, защото розовият храст бил изсъхнал. И майката казала на Франче:

– Ах, дъще, трябваше да ми кажеш, че си била непочтителна и си нанесла вреди на стопанството.
Чак сега Франче напълно проумяла колко е сгрешила и се разкаяла:
– Мамо, сега разбирам, че съм постъпвала грешно като по цял ден похапвах от вкусните храни. Мислех само за себе си, а не за бедните хора. Затова запасите свършиха бързо. Бедните хора се оплакаха на стареца и той дойде да ме смъмри, но аз му се присмях зад гърба. Сигурно ме е чул и се е разсърдил още повече. През цялото време той беше благ и добър с нас, и затова сега аз трябва да понеса това наказание. Получих тези грозни неща, за да разбера грешката си и да стана занапред по-добра.