Тапата за бъчва

Пет дълги години жителите на енория Болинге страдали от глад. Накрая пресъхнало и млякото на кравите, от което хората преживявали. Всички животни, и в оборите и по полето останали без мляко.

Животът за енориашите станал непосилен, но в имението на богатата, застаряла мадам Лакомия царяло изобилие. Наричали я така, защото била невиждано дребнава и стисната. Преди пет години тя купила имението и заживяла там с високата си, грозна дъщеря, чието лице било толкава противно, че плашела всеки, който я видел.

Да, в имението царяло вечно изобилие. Макар че възрастната госпожа и дъщеря ѝ притежавали само четири крави, имали стотици пити сирене и големи гърнета с гъсто масло за продаване. Сякаш Божията благословия била изоставила всички и полагала грижи само за имението. Хората клатели глави и мърморели, че така не е редно, но не можели да проумеят защо става така.

Един ден и мама Йонсон издоила от Звездица, нейната най-добра крава, едва две чаши мляко. Тогава Йеркер, най-големият син в семейството, си рекъл, че това е вече прекалено и трябва да разбере какво става.

Вечерта момъкът не угасил свещта преди лягане. Вместо това я сложил до дървените стърготини на тезгяха така, че когато изгори, със сигурност да ги подпали. Йеркер си легнал и зачакал като се преструвал на заспал. Знаел, че ако томте, т.е. домашният дух, който се грижи за къщата, все още живее при тях, ще угаси свещта. Йеркер вече губел надежда и тъкмо се канел да я угаси сам, когато дребничък томте в сиви дрешки и плетена червена шапка с пискюл претичал през стаята, щипнал с два пръста горящия фитил и угасил пламъка.
– Добър вечер – казал Йеркер, като пъргаво скочил от леглото и се поклонил на малкия томте, който ясно се виждал на лунната светлина, която влизала през прозореца. – Мислех, че си отишъл да живееш в имението, защото всички благословии ни напуснаха и отидоха там.

Томте седял сериозен и тъжно поклатил дългата си брада.
– Не съм виновен – промълвил той.
– Тогава кой? – попитал Йеркер.
Томте предпазливо се огледал. После се вдигнал на пръсти и му прошепнал в ухото:
– Ако накараш госпожата в имението да те вземе за ратай и направиш всичко възможно да огледаш тяхната изба, ще разбереш какво се обърка.
И после бърз като мишка, дребосъкът се стрелнал към своя ъгъл.

Сутринта Йеркер станал призори. Казал на майка си, че ще тръгне по света да търси работа като ратай. Пременил се в неделните си дрехи и поел на път.

Когато пристигнал в селото, момъкът заменил хубавите си дрехи за няколко сладкиша от ръж, достатъчно масло и няколко превъзходни наденици. Щом се канел да работи за мадам Лакомия, най-разумно било да се запаси с достатъчно храна – там пестели и от залъка на работниците.

Отишъл право в имението и потропал на кухненската порта.
– Влез – отвърна отвътре някой с гъгнещ глас.

Йеркер влязъл и заварил един стар слуга, единственият помощник в имението. Човекът изглеждал толкава изнемощял и измъчен, че никой друг не би го наел – нямал избор и работел там. Слугата седял до огнището и вечерял. Вечерята му била само от картофи и кладенчова вода.
– Има ли нужда в имението от ратай? – попитал Йеркер.
Щом чул въпроса, старият слуга силно се изсмял. Разбира се, че имало нужда, ала клетият човечец не можел да си представи кой би помислил да се хване на работа тук.
– Пък и няма да те вземат – отвърнал той. – Дори аз им се виждам прекалено скъп.
– Ами ако предположим, че се разболееш? – попитал Йеркер.
– Не говори така. Тогава ще умра от глад.
Пред очите на стареца Йеркер измъкнал от джоба си една наденица и един ръжен сладкиш.
– Ах, сякаш съм в рая! – възкликнал горкият, а очите му светнали.
Йеркер сложил наденицата в дясната му ръка, а сладкишът в лявата.
– Престори се на болен – казал му той. – Ще имаш повече за ядене, ако помогнеш да ме вземат на работа.

Старецът така и направил. Пропълзял в ъгъла до огнището и се мушнал под завивката. Настанил се добре и заръфал наденицата и сладкиша. Йеркер излязъл и се скрил зад ъгъла на къщата.

Не се наложило да чака дълго – внезапно се разнесла страшна олелия. Мадам Лакомия и грозната ѝ като бостанско плашило дъщеря влетели в кухнята и се развикали на стареца, че седи без работа. Виели и крякали, сякаш седем кучета са се сдавили с десет котки.

Точно в разгара на кавгата Йеркер за втори път почукал на кухненската порта.
– Милостива госпожо, имате ли нужда от ратай? – попитал той и влязъл вътре.
– Не, махай се! Махай се веднага! – креснала госпожата и размахала ръжена пред него.
Но дъщерята дръпнала майка си за роклята. Сега, щом старецът бил болен, по-добре било да го наемат за ден-два. Та накрая някак позволили на Йеркер да остане в имението.

Първо накарали Йеркер да пренася сирене от избата до склада отвън. Питите били огромни и тежки, а и толкова много, сякаш в имението имало сто крави, а не само четири.

И за миг не си мислете, че разрешили на новия ратай да припари в избата. О, не, не! Дъщерята сам сама изнасяла всяка пита и му я подавала на вратата. Толкова много внимавала, че Йеркер не успял даже да надникне вътре.

Докато поемал поредната пита, Йеркер се престорил, че ненадейно я изпуска и тя пада върху крака му. Строполил се на земята и започнал да вие от болка. В суматохата дъщерята забравила да затвори вратата. Йеркер се хванал за нея, уж да се изправи, но през това време сръчно пъхнал в ключалката една пръчка като я счупил, за да остане вътре. Щом се изправил, стъпил на крака си, казал, че е по-добре и тръгнал със сиренето навън.

Когато се върнал, заварил госпожата и дъщерята да ръчкат и мушкат в ключалката. Лицата им били вече морави от напъване да заключат. Йеркер предложил да им помогне, но те отказали. И така, ключалката останала повредена. Сутринта мадам щяла да иде до селския магазин, за да купи нова.

През целия ден двете се сменяли една след друга и пазели избата. До вечерта, когато изпратили Йеркер да пренощува в плевника, не се отделили от вратата.

Момъкът полежал малко в сламата, после станал и се промъкнал до къщата. Ослушал се внимателно, пообиколил имението и скоро разбрал, че двете жени, за които мислел, че вече спят дълбоко, вечерят в трапезарията. Бърз като змиорка, той се вмъкнал в къщата, отворил повредената врата и се плъзнал безшумно в избата.

Все още било достатъчно светло, но въпреки това не успял да забележи нищо необичайно – по рафтовете се виждали само пити сирене и гюмове за мляко.

Внезапно дочул, че вратата на трапезарията се отваря. Уплашен да не го усетят, Йеркер се мушнал зад няколко бурета с ябълки и легнал по корем на земята. Тъкмо се скрил, когато мадам Лакомия и грозната ѝ, дълга като върлина дъщеря, влезли вътре със свещници в ръце.

Госпожата оставила свещта на земята и започнала да рови из джобовете си. Накрая извадила една голяма тапа за буре и я мушнала в някаква дупка на стената, която Йеркер едва сега забелязал. После взела малко столче за доене и седнала точно пред тапата с ведро за мляко между коленете си.

Госпожата затупкала лекичко по тапата и се развикала, сякаш се кани да дои крави.
– Ела, ела Милке. Ела, Шарке. Елате насам, мили крави.
– Коя ще доиш днес? – попитала дъщерята.
– Избирах Грета, кравата на общинския чиновник. Ела Грета, ела Грета – започнала да я мами.
Йеркер видял как едно голямо кравешко виме увиснало от стената. Със здрава ръка жената грабнала вимето и запяла:

Гъсто бяло мляко потекло между пръстите на мадам Лакомия. Щом ведрото се напълнило догоре, госпожата го изпразнила в огромния гюм, който дъщерята донесла. После отново сложила ведрото между краката си.
– Сега коя ще извикаш? – попитала отново дъщерята.
– Мисля да извикам Лютиче, кравата на пристава – отвърнала жената. И отново започнала да потупва тапата. Сега госпожата извикала:
– Лютиче, ела. Лютиче, ела. Лютиче, ела.
Появило се друго виме и щом жената запяла, млякото потекло във ведрото:

Когато ведрото се напълнило догоре, излели млякото в гюма и дъщерята отново попитала:
– Сега коя ще извикаш?
– Мисля да извикам Звездица, кравата на мама Йонсон – отвърнала жената и отново подхванала магията с тапата.
– Звездице, ела. Звездице, ела. Звездице, ела – завикала тя.
Ала щом Йеркер разбрал, че се кани да примами любимата му крава, страшно се ядосал.

Преди госпожата да запее, той се провикнал:

Я виж ти! Вместо кравешко виме този път се показал кравешки крак и здраво изритал жената. Дотичала дъщерята и също получила здрав ритник. Извън себе си от радост, Йеркер не спирал да пее:

Кравешкият крак ритал и ритал, майката и дъщерята крещели, но щом пробвали да избягват, кравешкият крак ги настигал и ритал отново.
– Ах ти, подлецо, ах ти, мошенико – крещяла госпожата, – ще ни убиеш!
Ала Йеркер не ѝ обръщал никакво внимание. Тогава майката сменила тона.
– Ах драги, ах, мили господин Йеркер, спри да пееш и ще ти дадем всичко каквото пожелаеш!
– Така е по-добре – рекъл Йеркер и спрял да пее, а кракът на кравата се превърнал отново в тапа. Момъкът протегнал ръка и веднага я грабнал.
– Донеси ми всичкото злато, което събрахте от млякото на чуждите крави и ще смекча наказанието ви.

Колкото и да молили двете жени, той не се смилил, докато не донесли всичкото злато и сребро, събрано от кражбите. Напълнил огромна торба, която Йеркер едва успял да повдигне.

Тогава алчната вещица си поискала тапата.
– Не – отвърнал Йеркер, като я пъхнал в джоба си. – Сега е моя.

Момъкът събудил стария слуга и поискал да му помогне с носенето на торбата. Цяла нощ те пъшкали и охкали под тежестта ѝ, докато слязат в селото.

Сутринта Йеркер забил църковната камбана и когато селяните дотичали стреснати и запъхтяни да разберат какво става, той развързал торбата и изсипал всичкото злато и сребро в краката им. После справедливо разделили съкровището между всички, от чиито крави мадам Лакомия крадяла мляко. Хората не можели да се нарадват.

Щом стопаните получили честно поделените си дялове, всеки отделил по една десета за Йеркер, защото така било справедливо и знаели, че момъкът заслужава. Наградата излязла толкова голяма, че Йеркер успял да си купи стопанство, да се ожени за своята любима и да наеме стария слуга за свой помощник.

Оттогава мирът и радостта се завърнали в енорията, но не и за мадам Лакомия и дъщеря ѝ. Те от ден на ден все повече обеднявали, защото вече не можели да печелят с измамите си. Колкото до тапата, хората я изгорили на огромна клада и всички гледали, за да са сигурни, че на този свят никой никого повече няма да граби.