Хубавата Джанет, единствената дъщеря на графа на Марч, била тъй прекрасна, че дълга върволица рицари и знатни господа се заредили да я искат за жена, ала тя отказвала на всички.
Веднъж, когато седяла до прозореца и бродирала, откъм гората засвирил рог. Звучал тъй омайно и чисто, че тя оставила ръкоделието и се заслушала. Сторило ѝ се, че я зове: „Джанет, прелестна Джанет, ела тук.“
Хубавата Джанет оставила бродерията и хукнала към гората. Огледала се и ето – пред нея стоял невиждано красив рицар. От глава до пети бил облечен в зелено, а в ръката си носел сребърен рог. Щом я видял, той вдигнал рога и пак го надул. Засвирил тъй нежно и чисто – през живота си тя не била чувала по-хубава музика.
– Моля те, кажи ми – рекла тя, когато той свършил, – да не би твоят рог да е вълшебен, че звучи тъй омайно?
– Наистина е вълшебен – отвърнал странникът. – Научих се да свиря така във Вълшебното кралство. В колко гори надувах своя сребърен рог, на север и юг, на изток и запад, но единствено ти го чу и откликна.
Тези думи стреснали хубавицата, защото си рекла, че странникът сигурно е вълшебен рицар, който може да я омагьоса с кой знае каква магия.
Рицарят видял, че е изплашена и казал:
– Идвам от Вълшебната страна, но съм човек от плът и кръв като теб. Аз съм син на графа на Мъри и някога се казвах Джон, но във Вълшебната страна ме нарекоха Тамлин. Когато бях дете, феите ме отвлякоха и оттогава ме държат при тях. Тяхната страна е невиждано великолепна и аз съм любимият рицар на кралицата, но сърцето ми копнее да се върна при хората и да изживея живота си като смъртен.
– Феите не те ли пускат? – попитала Джанет, вече успокоена.
– Не биха сторили това по свое желание. Само предана и смела дама може да ме освободи. Ти самата си такава, ненагледна Джанет, щом чу и откликна на зова на моя рог.
И Джанет обещала да стори всичко, което Тамлин я помоли, за да го освободи, защото не можела да откъсне поглед от него. Тя приела неговия пръстен и двамата се целунали в знак, че се обричат завинаги един на друг.
Тогава Тамлин ѝ казал какво трябва да стори. В нощта на Хелоуин феите тръгват на пътешествие. Тя трябва да ги причака на кръстопътя. Точно в полунощ те ще минат оттам.
Начело ще язди кралицата на феите. Конят ѝ е черен като абанос и обкичен с камбанки. Подир нея яздят придворните дами и господа от Вълшебното кралство. Накрая ги следват рицарите, между които е Тамлин.
– Ще ме познаеш по млечнобелия кон – рекъл той. – На десницата си ще нося ръкавица, но лявата ми ръка ще е гола. Джанет, това е твоят миг! Скокни и ме смъкни от коня. После здраво ме сграбчи и каквото ще да става, не трябва да ме пускаш. Ще се надигнат гръмки крясъци. Докато съм в ръцете ти, елфите ще ме превръщат в какви ли не страховити неща, но ти не бива да ме изпускаш! Както и да изглеждам, винаги ще бъда аз и никога няма да ти причиня злина. Ако успееш, ще възвърна човешкия си вид и ще се освободя завинаги от магията на феите.
Джанет обещала да стори каквото ѝ казва, макар да била уплашена до смърт. Двамата се целунали и се разделили.
В нощта на Хелоуин Джанет излязла на кръстопътя, скрила се и зачакала.
Точно в полунощ зазвънели камбанки, бликнала вълшебна бяла светлина и феите се появили, яхнали своите коне. Начело яздела кралицата – неземна хубавица с диадема от звезди на главата си. Следвали я придворните дами и господа, които весело приказвали и се смеели. Накрая яздели рицарите, всички облечени в зелено, всеки със сребърен рог в ръка. На някои конете били черни, на други сиви или дорести, но един-единствен рицар яздел млечнобял жребец. Дясната му ръка била с ръкавица, лявата – гола. Той препускал без да поглежда настрани, но щом Джанет го видяла, веднага разпознала своя любим Тамлин. Тя изскочила от скришното си място, дръпнала му мантията и го свалила от коня. Сграбчила го здраво, а от всички страни феи и елфи се разкрещели лудешки:
– Хей, отвличат Тамлин! Отвличат Тамлин!
В миг вместо рицар в ръцете си Джанет държала грамаден вълк единак. Звярът се задърпал дивашки и раззинал паст да я захапе, а жаркият му дъх опарил лицето ѝ. Едва не се измъкнал, но тя помнела заръката на Тамлин и стискала здраво. И ето – вместо вълк, в ръцете ѝ пламтяла огромна бала слама. Огънят бушувал в лицето ѝ, но тя не я захвърлила и пламъкът не я изгорил. Тогава в ръцете ѝ се появила гигантска змия, която я опасала цялата, за да се изплъзне, но девойката успяла да я удържи. Тогава в ръцете си видяла лебед, който бясно запляскал с криле в лицето ѝ.
Тя затворила очи и стиснала още по-яко. Внезапно плясъкът престанал, Джанет отворила очи и в ръцете си видяла своя любим Тамлин, който стискала с все сила.
Кралицата на феите се обърнала към тях и извикала:
– Тамлин, Тамлин, вчера да знаех това, което днес зная, щях да извадя лазурните ти очи и да ти сложа каменни. Вчера да знаех това, което днес зная, щях да изтръгна сърцето ти и да го сменя с глинено. Вчера да знаех това, което днес зная, нямаше никога да те поведа днес с моята свита!
В този миг всички феи изчезнали. Тамлин и Джанет останали сам-самички. Той я хванал за ръка и отишли в бащиния ѝ замък. Венчали се и двамата живели радостно и честито до края на живота си, предани и обични съпруг и съпруга.
КРЕДИТ: „Tamlane, a story from an old scotch ballad“ – „Wonder tales from many lands“, 1920 г; АВТОР: Katharine Pyle; ПРЕВОД: Л.Петкова © prikazki.eu 2023 г.; КОРИЦА: John D. Batten – 1894 г; ИЛЮСТРАЦИЯ: Katharine Pyle;
