Много, много отдавна, в град Хамелин плъзнали плъхове. Пълчища космати гадини безстрашно търчали по улици и площади посред бял ден. И крачка не можело да направиш, без да настъпиш някоя тлъста гола опашка. Скоро косматата напаст нахълтала по домовете на хората. Сутрин заварвали плъхове в дрехите и джобовете си, в обувките и гардеробите.
Как ли не пробвали клетите граждани да се отърват от наглата напаст – с кучета и котки, с отрови и капани, с молитви и баячки – нищо не помагало.
Един ден в Хамелин пристигнал висок, съсухрен човек. Носел дълго жълточервено наметало и островърха шапка на главата си. Крачел по улицата и свирел изкусно на своята сребърна свирка.
Хората се струпали край него като омагьосани от вълшебната мелодия. Музикантът свършил песента, свалил сребърната свирка и рекъл:
– Кажете на градския съвет, че мога до довечера да отърва града от плъховете, стига да ми обещаят подобаваща отплата.
Щом кметът и градските съветници чули цената – по петак на миша глава – приели на драго сърце.
Странникът излязъл на площада и отново надул своята сребърна свирка. Понесла се бавна нежна мелодия, лека-полека зазвучала палаво и живо – по-силно, по-силно. Накрая магичните сребърни звуци огласили целия град, даже най-крайните улички, с весели, игриви трели.
И заприиждали плъховете. Изпълзели от дълбоките зимници, от тавани, мазета и тайници. Спуснали се по улиците и на пълчища хукнали към площада, неустоимо привлечени от вълшебната музика.
Площадът направо почернял от косматите гадини. Без да спира свирнята, музикантът поел към реката.
Плъховете се втурнали подире му, а след тях пристигали още и още – бързали неотклонно след Свирача. Стигнали реката, музикантът влязъл във водата до кръста, плъховете смело се хвърлили подире му и до един се издавили.
После човека отишъл в близката гостилница и наел стая да пренощува. За пръв път от три месеца и хората в Хамелин спали непробудно чак до сутринта.
На другия ден странникът отишъл в градския съвет да получи обещаната отплата за свършената работа – по едно петаче за всяка глава.
– Къде са главите? – попитал кметът с мазна, нагла усмивка. – Без глави няма награда.
Смаян, Свирача бавно огледал засмените лица на съветниците – изобщо не очаквал, че ще го изиграят. Лицето му пребледняло, а в очите му блеснали гневни светкавици.
– На който му трябват глави – изсъскал той заплашително, – да ги вади от реката.
Обърнал им гръб и излязъл от залата, без дума да обели повече.
Новината за хитрината на градската управа завчас обиколила града. Хората потривали доволно ръце и се присмивали на лековерния странник. Ах, каква радост – хем се отървали от мишата напаст, хем без да плащат.
Следващият ден бил неделя и сутринта хората отишли на църква. Децата останали сами у дома.
Никой не знаел каква беда ги очаква – след службата се прибрали, но децата ги нямало.
Преровили хората целия град, но не открили нито едничко. Накрая откъм източната градска порта докуцукало едно разплакано момченце.
Та ето какво им разказало:
– Щом църковната служба започна, из града се разнесе най-хубавата музика на света. Всички хукнахме навън към площада – Свирача свиреше там на сребърната си свирка. Щом се събраха всички деца, той тръгна към източната порта и ни поведе към близката планина. Ах, как се зарадвахме – тичахме весело подире му, скачахме и танцувахме под чудната музика.
Когато наближихме, в планината се отвори грамадна порта и всички деца последваха Свирача. Ама аз, нали съм куц и ходя бавно, не стигнах навреме. Вратата хлопна под носа ми! – и горкото момченце пак заплакало безутешно.
Щом хората чули това, грабнали кой каквото свари и хукнали през глава към планината. Напусто цяла нощ бродили и викали свидните си рожби – от тайнствената порта нямало и помен.
С празни ръце се върнали хората в Хамелин и чак сега осъзнали какво им коствала измамата. Никога повече не видели децата си.
КРЕДИТ: Преразказ на Л.Петкова © prikazki.eu 2024г. по легендата на Братя Грим „The Children of Hameln (Die Kinder zu Hameln)“, 1816г.; ИЛЮСТРАЦИИ: Kate Greenaway (1846-1901) и Edmund Evans (1826-1905) – The Pied Piper of Hamelin – Robert Browning, Frederick Warne and Co., [1910];
