Басни & Истории за животни

Суетната сврака

Препоръчва се за възраст над 5 год.
3мин
чете се за

Тъжно е на свраката. От два дена духа студен вятър и листата на трънливата круша, където е сврачето гнездо, се ронят и се пилеят наоколо.
– Чудна работа! – мисли свраката. – Защо падат тия глупави листа? Лошо ли им е тука около мене?
Тъжно е на свраката. Пък и гладна е. Не се намира вече храна по полето. Ни гнезда с яйца има, ни голи мишлета, ни меки буболечки.

И повъртя се тя на оголялата круша, подскача по клоните и най-после дълбоко се замисли. А вятърът тъй силно духа, че ѝ обръща опашката наопаки.
– Как не обичам такова пусто поле – рече тя. – Омразно. В село трябва да е по-хубаво.
И тя се дигна и отлетя към селото.

Гледа – и тук пусто. Няма жива душа. А вятърът духа ли, духа. Свраката кацна на един плет, залюля се и почна да гледа какво има из непочистения двор. Под сайванта теле мълчаливо преживя. Мързеливо куче лежи на завет под колата и трепери. Под стрехите около петела се сгушили кокошките с клюмнали глави.
– Глупав живот – мисли свраката.

На купището, дето се хвърля сметта, нещо лъщи. Как лъщи! Ах, как обича свраката лъскави работи! Какво ли няма в гнездото ѝ! Мъниста, тенекийка, едно сребърно левче. Но такова нещо тя не е виждала.

Тоя блясък заслепи свраката. Душата ѝ се развълнува. Тя скочи на сметището, грабна лъскавия предмет и отлетя право в гнездото си.

Остави тя лъскавото парченце и почна да го разглежда. Кръгло, гладко и в него се вижда самата тя.
– Огледало, огледало! – изкряка радостно свраката. – Ах, откога искам да имам огледало! – И тя почна да скача пред огледалото, да се навежда, да се изправя, да се извръща на всички страни пред него. – Ах, каква красавица съм била! Боже! И аз досега да не зная това! Как блестят перата ми! Чудо! Не може да бъде. Аз не съм проста сврака. Аз трябва да съм най-хубавата сврака. Аз съм родена за царица.
И зашеметена от тая мисъл, свраката изхвръкна от гнездото си, завъртя се над полето и почна да крещи:
– Ей, птици, малки и големи, вашата царица иде. Елате ѝ се поклонете. Глупави птички. Носете ми дарове!

Събраха се врабците около свраката и се чудят на ума ѝ.
– Какво гледате, дребосъци? Скоро да съберете всички птички, да видят своята красива царица.
– Сега няма вече птички, сврако. Повечето си заминаха.
– Викнете орела – царя. Аз съм неговата жена. Къде е той? Защо се бави?
Хвръкнаха врабците при opeлa.
– Могъщи царю, ела скоро. Вика те царицата – сврака.

Орелът се намръщи. После разпери криле и се дигна високо, високо. Кръстоса той надлъж и на шир небето, съгледа свраката и се спусна към нея.
– Вземи ме, отнеси ме! Защо си оставил своята царица – най-хубавата птица тук!
Орелът грабна свраката и я дигна високо в небесата. А врабчетата, сврени из тръните, гледаха, трепереха и се чудеха.

КРЕДИТ: Корица – пощенска картичка САЩ/ Великобритания, 1910;

prikazki.eu