Басни & Истории за животни

Страшно приключение

Препоръчва се за възраст над 5 год.
4мин
чете се за

Кума Лиса лежеше свита на кравайче в къщичката си и спеше. С едното оченце спеше, с другото гледаше. Гладна беше бедната. Вчера цял ден нищо не можа да улови.
– Ех – въздъхна си тя, опъна опашка и после пак я уви около себе си.
И пак едното оченце спи, другото гледа. Пак нощ дълга като река – край няма.

Най-после не изтрая. Дойде ѝ наум за селските петли, които тя снощи от баира дълго слуша как кукуригат.

И отведнъж Лисана скочи, протегна се, прозина се и тихо се измъкна из малката дупка на жилището си.

Гората още спеше, попарена от сланата. Рано, много рано беше oще. Едвам-едвам небето бе побеляло. На изток една светла звезда беше се появила и сякаш бе кацнала на върха на големия дъб.
„Има време да ида до село” – помисли Лиса, протегна се пак, огледа се наоколо и тихо тръгна. Най-напред полека, после по-бързо, по-бързо…

Като излезе из гората, насреща ѝ се откри полето, тъмно като някоя празнина. Тя пак се спря и се ослуша. От далечното село, което се губеше някъде в мрака, идеха звънливите гласове на петлите, които се провикваха един след друг:
– Кукуригу! Кукуригу!..
– Кукуригу! – намери го, кукуригy – улови го – каза си с подсмешка Лиса и като взе едно листнато клонче от близкия храст, почна да къса листчетата едно по едно и да нарича:
– Петел… кокошка… пиленце!… Дано не е петел, че е жилав. Петел, кокошка, пиленце!… Дано не е кокошка, че може да е квачка… Петел, кокошка, пиленце! Най-после каквото ще да е…
Лиса захвърли клончето и се упъти към село.

А петлите още пеят и звънкият им глас наближава, наближава. Отведнъж един страшен гръм разтресе Лиса. Ушите ѝ забучаха, сърцето ѝ спря…
– Тряс, бум, бум!
Лиса легна на пътя ни жива, ни умряла:
– Света Мецо стръвнице, какво ли е това! – и скокна отведнъж Лиса и удари накъдето ѝ се случи.

Бяга тя и си мисли с трепет: „Какво ли беше това?”
– Тряс, бум, бум! – загърмя още веднъж тъмното.
„Олеле, умрях си” – помисли лисицата и зарипа колкото вече можеше по-бързо.
– Спасете ме, краченца, ще ви купя гривнички!

И ето някъде пред нея се изпречи заек…
– Какво има, Зайо? – пита Лиса.
– Страшно, страшно – небето пада – отговаря Зайо и бяга…
Оглежда се Лиса навсякъде – поляна…
– В гората е спасението… Олеле, тук на широкото си загинах.
И тя хукна на друга страна… Къде е гората?… Очите не виждат. Ушите не слушат…
– Във вас ми е надеждата, краченца.

Но ето още едно зайче.
– Бягай, Зайо, че небето пада! – викна му Лиса.
– Никакво небе не пада, ами ловец гьрми наблизо – рече ѝ зайчето.
– Още по-страшно, Зайо, още по-страшно… Виж, моля ти се, стои ли ми опашката? Нищо не усещам да ми тежи.
– Стои, стои, Лисо, цяла-целеничка.
Тряс-Бум-бум – загърмя още веднъж тъмнината.

Лиса се сниши до земята, подскочи веднага и пак се спусна да бяга.
– Приближи се, горичке, скрий ме в гъстака, спаси ме в шумака.
И както бягаше Лиса, спря се отведнъж. Пред нея – човек, рошав, страшен, в ръката му – пушка.

Лиса легна пред краката му, премаляла от страх.
– Пощади ме, ловецо, недей ме убива. Кожата ми е слаба, козината ми пада, опашката ми е къса – защо съм ти?
А ловецът мълчи.
– Пощади ме, ловецо, аз съм билкарка – с бурен се храня, от кокошки се гнуся.
Отведнъж се разнася страшният глас на ловеца:
– Поклони се и целувай ръка, па простена бъди.

Поосвободи се сърцето на Лиса. Тя доби надежда за спасение. Не поклон, а триста ще направи, не ръце, а краката ще му целуне.
И наведе се тя с всичка сила поклон да направи.
Челото ѝ се удари така силно, че и светна пред очите. Пък и вече се зазорява… И Лиса вижда пред себе си не човек, а пън, черен почернял огореник.
Отведнъж Лиса стана друга.
– Ух, да не мислиш, че ти се боя, чер циганино! – каза гордо тя и го заплю.
После се скри в гората.

КОРИЦА: Илюстрация на Валерий Карик;

prikazki.eu