Вълшебни приказки

Спонскен и великанът

21мин
чете се за

Имало едно време един младеж, чието лице било тъй зле нашарено от дребна шарка, че го нарекли Спонскен, което означава "малка гъбка". Още от първия си ден на този свят Спонскен се превърнал в голяма грижа за родителите си и колкото повече растял, растяло и теглото им, защото не спирал да измислял пакости и щуротии, а хората се чудели как всичко това му идвало на ум. Не залягал над уроците и не можел да се труди даже четвърт час, нито да довърши каквото ще да е до край. Единственото, което можел да измисля били лудории и как да се закача с хората. Накрая, отчаяните му родители се оплакали на селския клисар, който бил добър приятел на семейството и често наминавал да изпуши някоя лула с таткото на Спонскен.

– Не се плаши, приятелю, – рекъл клисарят. – И преди съм виждал млади хора като твоя син. Ако човек подходи правилно към тях, накрая се оказва, че лесно се оправят. Остави това на мен. Синът ти се нуждае е голяма доза страх и аз ще се погрижа да получи каквото заслужава.

До тук добре. Родителите на Спонскен били така отчаяни, че били готови да се съгласят с всичко, само и само да се оправи неуправляемият им син. И така, клисарят си заминал, за да подготви каквото трябва. Вечерта той побелил лицето си с брашно, загърнал се с бял чаршаф и се скрил зад едно дърво на пътя, по който знаел че ще мине Спонскен.

Нощта била непрогледна, а мястото ужасно пусто. Клисарят дълго чакал там и накрая чул, че Спонскен се задава подсвиркайки си весела мелодийка. Изскочил внезапно иззад дървото и разперил ръцете си по ужасяващ начин.
– Здравей! – казал Спонскен. – Кой си ти?
Клисарят изревал с всяващ ужас глас.
– Какво ти става? – казало момчето. – Да не си болен? Ако не можеш да говориш, махай се от пътя ми, защото бързам да се прибера.

Клисарят изревал още по-силно и зловещо отпреди и диво замахал с ръце.
– О-о-о, я стига. – викнал му тогава Спонскен. – Не мога да стоя тук цяла нощ. Или веднага кажи какво искаш, или ме остави да си вървя.

Понеже приличащата на призрак фигура не отговорила, той замахнал с тоягата, която носел и проснал бедния клисар на земята в безсъзнание. Спонскен поразгледал добре лицето на припадналия дух и разпознал лицето на клисаря зад брашното. После продължил по пътя си към къщи и продължил да си подсвирквал весело както преди.

Когато се прибрал, родителите му го гледали смутено. Те били много разтревожени дали планът на техния приятел ще успее, но Спонскен изобщо не изглеждал изплашен – точно обратното. Той придърпал стола си до масата и започнал да вечеря с прекрасен апетит.

– Странно нещо ми се случи тази нощ, – безгрижно казал между две хапки лук. – Като вървях насам по пътя покрай гробището, бяла фигура изскочи срещу мен.
– Бяла фигура! – със заекване подел баща му. – Колко страшно! А направи ли ти нещо, синко?
– Направих аз! – с весел глас му казал Спонскен. – Цапнах го здраво по главата с тоягата си, а той се просна на земята като кегла и съм сигурен, че повече не ще посмее да плаши окъснели пътници.
– Ама че каша си забъркал, сине мой! – извикал бащата и скочил на крака. – Това беше моя скъп приятел Ян клисаря, когото си ударил. Само се надявам, да не си го убил.
– Аз мисля, че сам си е виновен, – отговорил Спонскен. – Не трябваше да ми играе номера. – Но баща му не спирал да се ядосва и да мърмори толкова много, че на Спонскен му дотегнало и намусен се хвърлил в леглото си.
– Това повече не се издържа, – казал си той. – Щом семейството ми не може да ме оцени, ще тръгна по света да си търся късмета, а те да правят каквото щат.

На следващата утрин пъхнал парче хляб и сирене в торбата си и поел на път без да се обади на никого. Единственото, което взел със себе си било мъничко врабче, което бил опитомил. Дълго вървял и накрая стигнал до една гора. Бил вече доста уморен, затова приседнал да си почине на едно паднало дърво.

В тази гора живеел великан, който бил най-отвратителното същество, което някой може да си представи. От челото му стърчали чифт рога, лицето му приличало повече на животинско, отколкото на човешко, а ноктите му били израснали дълги и закривени, все едно са на граблива птица. Великанът се считал за господар на цялата гора и зорко следял да не би някой се осмели да влезе в неговото царство. Затова щом видял Спонскен, много се ядосал. Изтръгнал едно младо дърво да му служи за тояга и поел към младия човек, който кротко си почивал със затворени очи. Великанът замахнал здраво и го ударил по рамото.

Спонскен, великанът и принцесата.

Но Спонскен не бил заспал, макар че така изглеждалo. По природа бил много предпазлив и трудно можел някой да го издебне докато спи. Бил забелязал великана, преди самият той да го види. Знаел, че единственият начин да се спаси е да остане спокоен и невъзмутим. Затова, когато великанът го ударил по ръката, той отворил очи, поразтрил удареното място и казал с прозявка:
– Ама че са досадни тези мухи! Хапят толкова здраво, че човек не може да поспи.
– Само след минута ще заспиш достатъчно дълбоко! – промърморил великанът, който вече бил много разгневен от невъзмутимостта на Спонскен. – Я да видим дали това ще ти се услади! – и след тези думи цапардосал здраво момъка по другото му рамо.
– А-а-а, ето ги пак! – викнал Спонскен, докато разтривал мястото. – Боже, боже! Хапят по-силно от тази страна, отколкото от другата. Време е да тръгвам! – Казал това и се надигнал, но се облещил от изненада, преструвайки се, че за пръв път вижда великана.
– Ама това си бил ти, нали? – викнал той. – Как смееш да ме гъделичкаш, докато се опитвам да поспя. Ако не бях с толкова добро сърце, щях да ти счупя главата!
– Внимавай какви ги приказваш, – викнал в отговор великана. – Не знаеш ли, че съм силен като двадесет мъже и мога да те смачкам като малко коте с ръце?
– Ха! – казал Спонскен. – Приказките ти са само вятър. Не се и съмнявам, че на думи можеш да убиеш цяла чета само с един дъх. Но голите ти думи нищичко не струват. Докажи ми силата си.
– Ха! – гракнал великанът. Гледай тук! Ще метна камък толкова високо, че ще падне чак след четвърт час. – Вдигнал един едър камък от земята, метнал го с всички сили и минали цели петнадесет минути докато камъкът падне обратно в краката им.
– Можеш ли да се мериш с това? – попитал великанът с усмивка.
– С лекота, – отвърнал Спонскен. – Ще метна камък толкова високо, че той няма да падне на земята!
Навел се към земята, взел камъче и го показал на великана, но с хитрина успял в последния момент тайно да го размени с врабчето, което носел в джоба си. Успял единствено защото великанът бил твърде късоглед, и ако трябва да сме честни – твърде глуповат.

Той метнал птичката във въздуха.

– Едно, две, три! – викнал Спонскен и метнал птичката във въздуха, тя полетяла нагоре и нагоре и разбира се не паднала обратно.
– Добре, добре, – казал великана. – Никога не съм виждал подобно нещо в живота си. Дребосъко, ти определено си майстор в хвърлянето на камъни. Но можеш ли да направиш това? – При тези думи се навел отново, вдигнал нов камък от земята и го стиснал толкова силно, че го разтрошил на прах.
– Да, това е трудно, – отговорил Спонскен, – но аз мисля, че мога да се справя по-добре. Всеки дебелак с малко сила, може да разтроши камъка на прах, но освен груба сила е нужно и умение, да изкараш сок от него. Само гледай!
Като казал това, Спонскен ловко заменил един камък със сиренето в торбата. После се напънал и стиснал силно, докато се появили капки между пръстите му.
– Чудо! – викнал изумено великана. – Признавам се за победен. Нека се сдружим, защото няма други като нас на този свят.
– Съгласен съм, – отговорил Спонскен, – но какво ще правим?
– Не бери грижа за това, – казал великанът. – Кралят на тази страна е обещал ръката на дъщеря си и освен това огромно богатство за всеки, който успее да победи три свирепи звяра, които рушат неговото царство. Струва ми се, че това е задача, с която двамата с теб лесно можем да се справим. Ти с твоята бързина и ловкост ще хванеш зверовете в капан, а аз с моята тояга ще ги унищожа. Справим ли се с това, ще си поделим наградата.

Трите животни били мечка, еднорог и глиган.

И така, те се спогодили и без да губят време, поели през гората. Не след дълго пристигнали в двореца и изпратили съобщение по един от царедворците, че са дошли да се срещнат с Негово Величество.
– И ти се опитваш да ми кажеш, – попитал кралят, след като изслушал разказа на великана, – че ти ще победиш трите свирепи звяра с помощта на този грозен, дребен, осеян в белези от шарка момък.
– Тихо! Не говори така, за бога! – прошепнал великанът. – Съдружникът ми е много докачлив за външния си вид и ако чуе обидните ти думи, може да обърне целия дворец с краката нагоре!
– Не думай! – прошепнал Кралят в отговор, взирайки се със страх в отвратителния дребосък. – Е, имате право да опитате късмета си. Трите звяра са мечка, еднорог и див глиган и сега се крият в близката гора. Там ще ги намерите, но си отваряйте очите, защото вече дузина от моите най-смели мъже загинаха.
– Не се страхувай, – отговорил му великанът, – за нас това е лесно като детска игра.

Двамата другари похапнали добре и после потеглили към гората, където се криели трите звяра.
– Трябва да измислим план, – казал Спонскен. – Ето аз какво предлагам. Ти иди в средата на гората, а аз ще чакам тук в покрайнините. Подкарай зверовете навън да излязат, а аз ще вардя да не избягат.

След като се разбрали, великанът навлязъл в гората, а Спонскен седнал и зачакал. Не след дълго се чул шум от счупени клони и насреща му с рев изскочила огромна мечка. Спонскен хич не харесал вида на съществото и решил да се държи колкото се може по-далеч от него. Огледал се насам-натам и забелязал огромен дъб. Бързо се изкачил по него и се скрил в клоните му.

Мечката го последвала в кухия дънер.

За беда мечката вече го била видяла. Изправила се на задните крака, със страшен рев дотичала до дървото и започнала да се катери. Само миг и Споскен щял да е загубен, но се случило така, че дървото било кухо и без да се помайва, момъкът се спуснал в кухината. За късмет там имало хралупа, откъдето се измъкнал навън. Мечката го последвала в кухия дънер, но отворът бил твърде тесен, и огромното животно се заклещило. Разгневен, звярът проглушил цялата гората със страшен рев.

В този миг великанът изскочил от гората.
– Ти видя ли мечката? – викнал той. – Подкарах я към теб!
– Не се бой, – отговорил Спонскен със спокоен глас. – Затворих я в дървото на сигурно място.

Великанът се втурнал натам и с един удар на тоягата си я смазал. После издърпал мъртвото животно, метнал го на рамо и двамата поели към двореца, като се поздравявали един друг за доброто начало на своето начинание.

Останали еднорогът и дивият глиган. На следващия ден Спонскен и великанът пак се върнали в гората и понеже първоначалният им план бил толкова успешен, решили да продължават по същия начин. Великанът навлязъл в дълбините на гората, а Спонскен останал отвън, за да залови животното, като излезе.

Този път минало повечко време и Спонскен, подпрян на вековния дъб, почти се бил унесъл в дрямка, когато див тропот на копита го разбудил. Отскочил навреме настрани, за да избегне еднорога, който връхлетял връз него, а от ноздрите му бълвал пламък. Звярът с такава страшна сила се нахвърлил, че не успял да спре навреме. С могъщ удар се врязал в дървото и рогът му потънал толкова дълбоко в дървесината, че колкото и силно да се дърпал, не успял да се освободи.

С мощен удар се забил в дървото.

Когато великанът дошъл, Спонскен му показал звяра, който с един удар на тоягата бил повален на земята.
– Добре се справих и с тази работа, нали? – попитал Спонскен по пътя обратно към палата.
– Ти си направо чудо! – отговорил великана, и наистина вярвал на това, което казал.

Останал само дивия глиган и на следващия ден двамата поели към гората да го заловят. Пак решили да следват изпитания начин, но този път Споскен внимавал и когато разяреното животно се втурнало към него, младежът хукнал с всичка сила през полето право към кралския параклис. Дивият глиган хукнал след него и ви уверявам, че животното изглеждало страшно и свирепо – с мънички очици, огромни закривени бивни и космат гребен на гърба, щръкнал като бодлите на бодливо прасе.

Спонскен влетял през отворената врата в параклиса, а глиганът с яростно грухтене го последвал. Преследването вътре било бясно – бягали между редовете, скачали през пейките, гонели се даже и във вестрия. Накрая Спонскен сграбчил един стол и го метнал към прозореца, строшил няколко панела и така успял да избяга навън. Глиганът останал вътре и докато се взирал учудено в строшения прозорец, Спонскен заобиколил параклиса, дотичал до врата и здраво я заключил. После приседнал тихо до стената на параклиса и с парче стъкло от строшените панели започнал да си подрязва ноктите.

Скоро дотичал великанът.
– Къде е глиганът? Да не ти избяга? – извикал той.
– Недей да се вълнуваш толкоз, – казал Спонскен. – Глиганът е прибран на сигурно място. Вътре в параклиса е. Нямаше къде другаде да го запра, та го метнах през прозореца там вътре.
– Ти си самото чудо, дребосък! – викнал великанът радостно и хукнал вътре да довърши с тоягата си свирепото животно. Сторил това, преметнал туловището му на рамо и тръгнали обратно към двореца. По средата на пътя му дотежало, защото звярът бил огромен и се наложило да спре да си почине.
– Всичко мина толкова добре, – казал той докато попивал потта от морното си чело, – но мисля, че ти трябва да поемеш своя дял в носенето.
– Без мен, – отговорил Спонскен. Ние се разбрахме, че моята част от работата е да заловя звяра и аз нямам намерение да върша още нещо.

Великанът се измъчил и се напъвал с всичка сила през останалата част от пътя, недоволствал на всяка крачка, докато след него Спонскен се подсмивал в ръкава си и бил предоволен, че успял да се измъкне лесно.

Щом стигнали палата, двамата се представили пред Краля и настояли да получат своята награда. Но ето, че изникнала нова пречка. Лесна работа било да разделят богатството наполовина, но кой от тях щял да вземе принцесата?
– Трябва аз да я получа, – казал великанът, – защото аз убих и трите звяра.
– Съвсем не, – казал Спонскен. – Принцесата трябва да се даде на мен, защото аз залових и трите звяра.
– Нямаше да има полза от твоето залавяне, ако не бях аз да ги убия! – го пресякъл великана.
– Как щеше да ги убиеш, ако първо аз не бях ги заловил? – се развикал Спонскен.

Двамата продължили да се карат – никой не отстъпвал и тежки думи разменили един с друг. За да сме честни, кралят не съжалявал, че се разгорещил толкоз люто този спор, защото хич не искал дъщеря му да се жени нито за приличащия на звяр гигант, нито за неговия спътник – целия ошарен в белези грозен дребосък.

– Има начин да излезем от това затруднение, – рекъл им накрая кралят. – Нека оставим съдбата да реши. Слушайте какво ще ви предложа. Двамата ще спите тази нощ в спалнята на принцесата – великанът в легло от едната страна на леглото на принцесата, Спонксен от другата. Аз също ще съм в стаята и внимателно ще наблюдавам. Ако тя прекара по-дълго време с лице към Спонскен, ще се ожени за него, ако пък предпочете великана, той ще стане неин съпруг, но ако цяла нощ спи без да се обърне към когото и да е от вас, и двамата ще се съгласите да я освободите и да се задоволите само с богатството.

Двамата се съгласили същата нощ да се проведе експеримента. Спонскен обаче нямал намерение да оставя на милостта на съдбата важните решения и прекарал сума време в приготовления. Първо отишъл в кралските градини, набрал някои треви с прекрасен аромат и ги прибрал в торба, скрита под дрехата му. После отишъл в гората и набрал билки с непоносима смрад като див чесън, татул и отровни гъби. Тях също прибрал в друга торба, която сръчно успял да я пъхне под възглавницата в леглото, където щял да легне великанът.

Принцесата добре разбирала съдбовното решение, което предстояло да се вземе тази нощ. Не искала да се жени за когото и да е от тези ухажьори и затова решила да остане будна с лице, обърнато към тавана цяла нощ. Известно време удържала, но накрая дрямката я надвила и тя заспала. Първо се завъртяла на лявата си страна с лице към великана, който започнал радостно да се подсмихва.

– Почакай за момент – си казал Спонскен. – Не мисля, че задълго тя ще издържи така. – И наистина, скоро отвратителната смрад от торбата, скрита под възглавницата на великана проникнала дори в сънищата на принцесата и тя на мига се врътнала на другата страна. Само каква промяна! Вместо отвратителната смрад, заради която ѝ се присънили мрачни пещери и зловония, тя се озовала в сладък парфюм, който я потопил в слънчеви градини с цъфнали цветя, по които пърхали нежни пеперуди. Принцесата въздъхнала от удоволствие и цялата нощ останала с лице към Спонскен, така че Кралят нямало какво друго да направи и обявил дребосъка за победител.

Принцесата обаче отказала да се подчини на кралската присъда.
– Аз няма да се омъжа за ужасния младеж. – проплакало момичето. – По-скоро първо ще умра! Ох татко, ако ме обичаш, измисли някакъв начин да се спася!
– Не се страхувай, детето ми, – отговортил ѝ Кралят. – Ще измисля нещо.

На следващия ден той дръпнал настрана великана и му обещал, че ако го отърве от Спонскен, ще го награди богато за услугата. Алчността на великана се надигнала, а и бил обзет от завист заради успеха на своя съдружник и с радост приел предложението на Краля.

Пъргавият ум на Спонскен скоро го направил подозрителен. Усетил, че е в ход предателство и за да е подготвен, пъхнал в леглото си един чук. Подозренията не се оказали напразни – някъде към полунощ, вратата на стаята му се отворила и великанът влязъл на пръсти с тежка брадва в ръце, за да съсече другаря си. Едва пристъпил, когато Спонскен скочил от леглото и хукнал към него с такава ярост в очите, че великанът, който имал сърце на страхливец и вярвал, че другарят му е много силен, се обърнал и побягнал от страх. Тогава Спонскен надигнал тежкия чук и с всичка сила тряснал три пъти силно по стената. Шумът събудил всички в двореца и скоро слуги, пазачи и царедворци хукнали към стаята, за да разберат какво става. Кралят дошъл последен, притеснен за успеха на своя заговор и когато видял Спонскен да седи без драскотина в леглото си, пребледнял.
– Какво става? – попитал разгневено.
– Какво да става? – отговорил Спонскен. – Нищо в крайна сметка! Някакъв човек влезе в моята стая и аз тупнах с пръст три пъти по стената. За ваша радост не ударих с юмрук, защото ако го бях направил, нямаше да остане нищо от вашия дворец, освен купчина прах!

При тези думи всички пребледнели и Кралят не се помаял да обяви вечно приятелство с ужасния си гост.

Колкото до великана, той толкова се бил уплашил да не срещне отново Спонскен, че избягал на часа и никой никога повече не го видял.

Горкият крал не знаел какво да прави, защото въпреки всичко дъщеря му отказвала да се омъжи за Спонскен и бедният баща се разкъсвал между любовта и страха си. Точно по това време, съседният владетел, който бил стар враг на краля обявил война и това създало нова възможност за отлагане. Кралят извикал Спонскен и му предложил да докаже доблестта си като предизвика вражеския крал на дуел до смърт. Спонскен се съгласил, но славата му вече се била разнесла и в чужбина и предизвикателството било отхвърлено.
– Много добре, – рекъл кралят. – Като мой бъдещ зет ти ще поведеш армията в битката. Ще ти отстъпя собствения си жребец и се надявам да спасиш страната ми от поражение.

Къде го чукаш, де се пука! Спонскен през живота си не бил яздил кон, да не споменаваме, че нищо не разбирал от война. За да стане кашата още по-голяма, жребецът който му предложили бил много див и не давал да го язди никой друг освен кралят. Вече бил убил няколко коняря, като ги ритал до смърт.

Щом чули новината, слугите до един избягали.

Спонскен заповядал да заведат жребеца до края на гората и да го вържат за едно дърво.

Нямал и най-малко намерение да язди вихрогона, а имал план да изчака, докато слугите се отдалечат и след това да се измъкне без да го видят. Съдбата обаче решила друго – едва завързали коня за дървото и пристигнали куриери да съобщят, че вражеската армия начело с техния крал напредва и е само на километър разстояние.

Щом чули новината, слугите до един избягали, а Спонскен бил тъй силно обладан от страх, че без да мисли какви ги върши, скочил на седлото и забравяйки, че конят е завързан за дървото, забил острите си шпори в тялото му. Конят бясно скачал, цвилел и направил всичко възможно да метне Спонскен от гърба си, но момъкът се вкопчил здраво, за да опази живота си. Накрая, когато усилията му се оказали напразни, конят се дръпнал толкова силно, че отскубнал дървото, за което бил вързан и се понесъл напред като вихрушка право към първата линия на приближаващата армия. От внезапния скок, Спонскен едва не паднал седлото и за да се задържи, протегнал ръце и сграбчил дървото. Но отстрани гледката била съвсем различна. Враговете помислили, че към тях препуска яростно страшен враг с дърво в ръка вместо тояга. Изпълнени със страх, войниците хукнали да бягат и се изпокрили в гората и пукнатините на скалите.

По простата причина, че не можел да направи нищо друго, Спонскен препускал напред, право срещу вражеския лагер. Там жребецът внезапно спрял и нашият герой скочил от гърба му. Влязъл в палатката на краля, взел всички документи и предмети, които му се сторили ценни и пак възседнал коня, който не бил съвсем кротък и послушен, но препуснал обратно към палата.

Когато Кралят научил, че врагът е победен, се изпълнил с радост и признал, че който може сам самичък да удържи тъй бляскава победа, заслужава ръката на дъщеря му, но тя все още отказвала да се омъжи. Тогава кралят предложил половината си кралство, за да върне свободата на принцесата. Спонскен се съгласил и се оженил за момиче, което макар че не било принцеса, било изключително красиво. Сватбата била отпразнувана в голям разкош и те живели заедно щастливо до края на живота си.

КРЕДИТ: Sponsken and the giant, Folk tales of beasts and men, 1918 Jean de Bosschère, – превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, ИЛЮСТРАЦИИ И КОРИЦА: Jean de Bosschèreр

Всичкитворби