Някой си човек имал син. Когато той пораснал вече за женитба, баща му почнал да мисли как да го ожени за добра мома, тъй че да са си лика-прилика.
Мислил, мислил и най-после намислил. Натоварил една кола със сливи, па тръгнал по селата да ги продава.
– Хайде, давам сливи за смет, сливи за смет.
Жени, моми, баби, булки – разшетали се да метат къщите и да се надпреварят коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе.
Пък смет дал господ, колкото искаш. Една носи цял чувал, друга – крина, трета – пълна престилка. Носят и се хвалят:
– У, мари, гледай колко смет събрах из къщи. Добре, че дойде такъв щур сливар да му го дадем, че да го не тъпчем по кьошетата!
– Аз тая смет събрах и още толкова имам да събирам.
– Пък аз цяла година да събирам, не мога я събра. То се насъбрало, насъбрало – колкото искаш. Сега на бърза ръка посметох малко, че ми се ядат сливици.
И човекът събирал смет, давал сливи. Всички доволни и той весел, не може да се насмее и нарадва.
Най-после дошло едно хубаво момиче. То стискало малко смет в една кърпа. И то рекло сливи да купува.
– Е-е, хубава девойко, много малко си събрала! За толкова смет какви сливи ще ти дам?
– Донесла бих и повече, чичо, ама нямаме, хич нямаме. И тая не е от нас, дадоха ми я съседите, задето им помагах да метат.
Човекът, като чул това, много се зарадвал. Такова чисто и работливо момиче, което не държи вкъщи прашинка смет, ще бъде най-добра къщовница.
И той я поискал за снаха. Оженил сина си за нея и много сполучил.
КРЕДИТ: „Сливи за смет“, 1908г. – Елин Пелин;
