Щурчо-Зеленски и полските мишки

Вярвам, че знаете историята за „Щуреца и Мравката“ – как една есен, когато задухали свирепите ветрове, а нощите станали мразовити, бедният щурец, който цяло лято свирил и веселил всички, но не успял да скъта нищичко за зимата, отишъл при пестеливата мравка и я помолил за един залък и позволение да се стопли в ъгъла до огнището. А тя отвърнала:
– Сега посвири и поиграй, че да се стоплиш.“

Това винаги ми е изглеждало много жестоко. Може и вие като мен да сте се чудили какво се е случило после с онзи щурец. Е, моят мил Дядо Добродушко, който знае всичко на света, ми разказа тази история. Аз толкова я харесах, та съм сигурен, че ще зарадва и вас.

Сега се настанете удобно и слушайте.

Когато мравката хлопна вратата, Щурчо Зеленски остана отвън отчаян и съвсем сам. Притъмняваше. Той вдигна яката на вехтия си фрак и се затътри по замръзналата земя, като едва обръщаше внимание накъде го водят безчувствените му крака.

Опита да се загърне с един паднал лист, който беше червен и затова реши, че ще го стопли. Но, уви! Оказа се много тънък, за да го предпази от хапещия вятър и студ.

Опита да се развесели със своята цигулка, но пръстите му бяха съвсем вкочанени, за да свири весели мелодии.

Накрая, премръзнал, гладен и напълно безпомощен, той се мушна в хралупата на едно ябълково дърво. Там поне намери заслон от острите пориви, които бучаха свирепо между голите клони:
– Уооо-хооо-хооо!

Горкият Щурчо Зеленски се сгуши в тънката си пелеринка от червено листо и накрая, въпреки че зъбите му тракаха от студ, потъна в трескав сън.

Присъни му се, че броди из безкрайно ледено поле. Внезапно пред него се появи червена масичка, а върху нея димеше жълта купичка ароматен бульон! До масата имаше стол, а на облегалката му висеше дебело палто, поръбено с пухкава кожа.

Тъкмо се протегна към палтото, когато се разнесе ужасяващ вой. В миг пред него се стрелна гигантска ръка, сграбчи супата и палтото, а Щурчо Зеленски тъй се уплаши, че падна по гръб и се събуди.

– Бре! Да ми се опърлят мустаците, какво е това? Какво е това? – чу той смаян глас и когато се огледа, разбра, че се намира насред уютната стая в дома на семейство Полевки!

Ето как се случи това. Когато Щурчо Зеленски приседна в тъмната хралупа, не забеляза, че се е облегнал на една врата, която водеше в дома на полските мишки.

Един невероятно силен порив на вятъра блъсна портата и издуха Щурчо Зеленски право насред мишата стая.

Когато се изправи и се огледа наоколо, все още беше замаян и хич не беше сигурен дали не сънува.

Татко и Мама Полевки с четирите си дечица Зорка, Опашанка, Рози и Миш тъкмо бяха вечеряли царевичен хляб със сирене и сега Татко Мишок им разказваше как на два пъти снощи успял да избяга, веднъж от рогатия бухал и после от Писан – котарака в съседната ферма. Семейството слушаше със затаен дъх. Тъкмо беше стигнал до най-интересното място, когато вратата, която не беше залостена, внезапно се отвори и насред стаята се строполи Шурчо Зеленски.

Татко и Мама Полевки му помогнаха да се настани до огъня в най-удобния стол, защото горкичкият беше тъй вкочанен, че едва стоеше на крака.

Докато с разтреперан глас, насечен от кашлица, Щурчо обясняваше как е нахълтал тъй грубо, Мама Мишана сложи пред него пълна чиния бульон, а после извади от шкафа малък буркан с домашен сироп от касис, отсипа малко в едно канче и го притопли. После му го подаде с думите:
– Няма по-добро лекарство за кашлица от топъл касисов сироп.

Сегиз-тогиз Татко Мишок изсумтяваше и възкликваше:
– Бре, да ми се опърлят мустаците! Бре, да ми се пресуче опашката! – само и само да изкаже своето дълбоко съчувствие.

Разбира се, малките мишлета го изучаваха с жив интерес. Щом видяха как Мама вади своя ценен сироп, всички се престориха, че кашлят и добрата Мама Мишана даде на всяко дете по няколко капки.

Когато прегладнелият Щурчо до насита се нахрани, което всъщност се стори съвсем малко на големите добросърдечни Полевки, и изпи вкусния сироп против кашлица, потъна отново с доволна въздишка в удобния стол.

Помисли си, че сякаш е в Рая – едва не беше умрял от студ и глад, а ето че сега седеше в удобния стол до топлото огнище след тази царска вечеря! Татко Мишок помогна на Мама Мишана да измие чиниите, които потракваха съвсем по домашному. Зорка, Опашанка, Рози и Миш се захванаха с уроците си за утре.

„Колко приятно и хубаво е тук – рече си Щурчо сънено. – Колко хубави синички мебели, колко прекрасна червена покривка, колко приятни жълти завески и колко хубав надпис е окачен над камината:

И Щурчо потъна в дълбок сън.

Татко Мишок го отнесе в детската стая, където имаше една стара люлка точно по мярка за него, защото възрастният щурец е голям колкото едно мишо бебе.

Добрият Татко Мишок го зави грижливо с най-топлото одеяло от собственото си легло.

Когато на сутринта се събуди, Щурчо се чувстваше още по-добре. Беше чудно слънчево утро, бурята беше отминала. Благодарение на добрите и щедри Полевки почти беше на себе си и беше безкрайно признателен – ако някога сте срещали щурци, със сигурност знаете колко са добри и всеотдайни по природа.

Но не беше укрепнал достатъчно, затова Мама Мишана, много веща болногледачка, го остави в леглото и се погрижи за него, сякаш бе неин роден син.

Наложи гърдите му със синапени лапи, накара го да хапне топла царевична каша и на всеки два часа му капваше по една-две капки пчелен мед за болното гърло.

Щурчо оздравяваше тъй бързо, че когато мишлета се прибраха от училище, беше достатъчно добре, за да стане от леглото. Забравих да ви кажа, че Зорка, Опашанка, Рози и Миш се учеха при стар мъдър мишок, когото наричаха „Чичо“. Той живееше в основите на един полусъборен хамбар в чудесна каменна къщичка.

На вечеря всички много се веселиха. Татко Полевки им разказа чудесна история за невероятните приключения на Тими Уили – полското мишле, което отишло до града в кош за зеленчуци и успяло да се върне обратно.

След вечеря, докато малчуганите пишеха домашните си, Щурчо помогна на Татко и Мама Полевки да измият чиниите. Това го накара да си спомни, че скоро трябва да напусне това мило семейство и дълбоко се натъжи.

Той поблагодари на Татко и Мама Полевки за добрината и заобяснява, че на сутринта ще си тръгва, защото няма с какво да им се отплати, но Татко Мишок го прекъсна.
– Не, няма да правиш това! – възкликна той сърдечно. – Чуй, щом искаш да ни се отплатиш, ето какво ще направиш. Ще ни даваш уроци по танци и от време на време ще ни свириш на своята цигулчица, защото всеки знае, че щурците са изкусни танцьори и цигулари.

Разбира се, това беше чудесно предложение за Щурчо Зеленски. Всъщност толкова се зарадва, че ще изкара цялата зима с веселите, добросърдечни Полевки, че с един гигантски скок се озова чак в отсрещния ъгъл на стаята. С втория скок едва не падна в коритото с мръсната вода от чиниите!

Насред тези лудории на вратата се почука.

Бяха господин и госпожа Белини – стари приятели на семейство Полевки, които идваха за малко. Дотогава Щурчо Зеленски не беше виждал бели мишки и му се сториха много красиви и благородни с техните светли кожи, рубинови очи и дълги розови опашки. (Нали знаеш, че така изглеждат белите мишки.)

По-късно той научи, че те принадлежат на едно момченце, което живееше в близкото стопанство. То не държеше своите любимци заключени в клетка, а в красива къщичка със стълби, съвсем като кукленска къщичка. Неговият татко му беше помогнал да я направи. Към белите си мишки момчето се отнасяше толкова мило, че те не пожелаха никога да избягат – само от време на време ходеха на гости при своите приятели.

Рап, тап, тап! – идваха още гости – малки нежни вълшебници със забавни имена – Слънчогледка, Трънчо-Врънчо и Пирата Парцалко. (Трябва да знаете, че мишките и феите са много добри приятели.)

Щурчо Зеленски и преди беше срещал Пирата Парцалко – виртуозен музикант, който носеше златното си акордеонче.

Щурчето настрои своята цигулка, Пирата Парцалко опъна своя акордеон. И ето – двамата засвириха най-жизнерадостните песни, които някога си чувал.

Останалите избутаха масата и столовете до стената, за да се отвори място за танци, а после – Сърце да е яко! Ах, колко се забавляваха! Ще ми се понякога да съм достатъчно малък, за да потанцувам с Вълшебник или Мишка. Ами ти?

Първо изиграха полката Теменужени Листенца – любима на Вълшебниците, после Танца на Водните Кончета и гавота на Житните Ниви – прост весел танц, в който всички се нареждат в кръг и се люшкат като житни класове, както нежният западен вятър полюшва нивите.

Изиграха всички танци, за които се сетиха – от глупавия Гъсеница Пълзука до прекрасния менует Нощна Пеперуда и завършиха с Щурчова Гайда. В този танц целта беше да видят кой ще скочи най-високо и да чукне пети, преди да падне на пода.

Слънчогледка се оказа най-добрата от всички, защото имаше чифт раирани крилца като пеперуда и с тях можеше да стои във въздуха колкото си иска.

Малките мишлета, които си легнаха веднага щом гостите пристигнаха, се събудиха от тропота на Щурчова Гайда. Всички бяха тъй въодушевени, че позволиха на малчуганите да се също да се повеселят.

От многото танци всички огладняха, затова Татко Мишок извади царевица за пуканки и пукаха, пукаха, пукаха, а после лапаха, лапаха, лапаха! Не смея да ви кажа колко изядоха. Особено малчуганите. Изглежда и вълшебниците много обичат пуканки.
– Какво разнообразие след розовия прашец и нектара от орлови нокти – отбеляза Трънчо-Врънчо.

Е, накрая господин Белини рече:
– Време е да тръгваме, защото стана късно.
– И за нас е време – додадоха вълшебниците и веселбата приключи.

И това беше само едно от многобройните тържества в дома на полските мишки.

Но и да нямаха гости, вечерите в техния дом бяха чудесни.

Понякога всички заедно играеха игри, понякога Татко Мишок разказваше някоя забавна история, а понякога Мама Мишана пееше, а Щурчо Зеленски акомпанираше с цигулката си.

Щурчо Зеленски не посмя да излезе навън, защото през зимата студът е много опасен за щурците, но дните с новите му приятели бяха толкова щастливи, че времето вървеше много бързо.

Рано една съботна сутрин към края на февруари Татко Мишок надникна през прозореца и видя, че навън се е затоплило.
– Мамо Мишано – рече той, – днес е много по-топло и ми се струва, че ледът, който беше запълнил дупката под хамбара на фермера Грийн, трябва да се е стопил. Килерът ни вече е почти празен, затова нека да идем за царевица, преди катериците да са се събудили.

Мама Мишана наметна синьото си наметало и завърза на Татко Мишок топло алено шалче. Взеха две големи торби и отидоха за царевица.

Щурчо Зеленски остана с децата у дома (в събота не бяха на училище), защото въпреки затоплянето за него времето още беше студено и не можеше да се разхожда навън.
– Деца, хайде да измием чиниите, да избършем до блясък праха в стаите и да изненадаме Мама и Татко, когато се върнат.

Зорка, Опашанка, Рози и Миш веднага си сложиха сините престилчици и се захванаха за работа. Скоро чиниите бяха измити и подсушени, а стаите чисти и подредени.

Щом свършиха, Щурчо Зеленски извади цигулката си и обяви, че е време за урока по танци.

Ах, колко се забавляваха малчуганите с новите танци! Разбира се, пируетите им не можеха да се сравнят с пируетите на техния учител, но се справиха много добре и трябваше да видиш как грациозно си веят опашките, а пък това Щурчо Зеленски не можеше да прави, защото нямаше опашка.

Първата част от урока тъкмо приключи и Щурчо Зеленски се канеше да настрои отново цигулката си, когато се разнесе странно скрибуцане – сякаш някой драска по външната врата и се мъчи да влезе.

Зорка беше най-близо да малкото прозорче и надникна да провери кой е. Внезапно отскочи назад и се мушна в ъгъла зад шкафа, като изцърка с треперещ глас:
– Писан е отвън!

Писан беше котаракът на фермера Грийн – чисто черен и жълтоок!

Веднъж Татко Мишок каза на Щурчо Зеленски:
– Домът ни е тъй отдалечен от фермата и хамбара и така добре замаскиран, че няма опасност онзи ужасен Писан някога да ни открие.

Но ето, че Писан беше отвън!

Без съмнение котаракът беше чул – пък може и невестулката, която живееше наблизо, да му бе казала – че Татко и Мама Полевки са излезли тази сутрин и децата са останали самички.

Сигурно Писан не знаеше, че Щурчо Зеленски беше с малчуганите, но и да знаеше, нямаше значение. И наистина – какво може да стори един малък щурец на огромния котарак?

Единственото, което можеше да се направи е незабавно да се извика помощ. Щурчо Зеленски знаеше че Трънчо-Врънчо живее с няколко заека в зайчата дупка в трънака наблизо и беше сигурен, че вълшебникът, който беше много могъщ, все някак ще изгони Писан и ще спаси мишлетата.

Затова, без дори да си върже шала, той тихо открехна прозорчето и изскочи навън.

Писан беше залисан да разбива вратата – докато буташе и дращеше, изобщо не погледна прозорчето.

Трябваше да видите невероятния скок на Щурчо Зеленски! Скочи по-бързо от най-бързия щурец на света. Разгорещен от напъването и вълнението, хич не усети студа.

Скоро пристигна до зайчата дупка. Уви! Вълшебникът го нямаше. Щурчо Зеленски се обърна да си ходи, но добре че точно до входа забеляза малко сандъче. И му хрумна блестяща идея!

Слушайте сега! В сандъчето имаше черни топченца големи колкото синапени семена.
Тази зима Тръчно-Врънчо и Щурчо Зеленски бяха станали големи приятели и вълшебникът му беше показал вълшебството на тези семенца – глътваш едно и си пожелаваш колко голям да станеш – дребен като бълха, огромен като слон или нещо между тях.

Щурчо грабна две-три вълшебни зрънца, изхвръкна от дупката и заскача обратно към кухата ябълка колкото може по-бързо. Щом пристигна, глътна едно, скочи в мишата къща през прозореца и веднага си пожела да порасне едър като булдог!

Добре че не поиска да е по-голям, защото сега главата му опираше тавана.

Миг след като Щурчо Зеленски порасна, Писан успя да разбие вратата!

Но при вида на огромния Щурчо направо се вцепени от изненада. Нищо чудно!

Макар че щурците са много добри по природа, имат ужасяващи лица, които не забелязваме, защото са твърде дребни.

При тази ужасяващата гледка, Писан рязко отскочи назад, хукна и не престана да бяга, докато не стигна съседното село, пет мили по-нататък, а по пътя на всеки срещнат извика, че е видял дракон!

Във всеки случай никой повече не го видя в дома на фермера Грийн. И това, уверявам ви, донесе огромно облекчение на всички полски мишки.
Щом Писан изчезна в далечината, Щурчо Зеленски глътна друго зрънце и пожела да си върне предишния размер. После извика на мишлетата да излизат от скривалищата. Зорка и Опашанка се бяха набутали в шкафа, а Рози и Миш под леглото и бяха стояли там през цялото време.

Скоро Татко Мишок и Мама Мишана се върнаха с торбите, пълни с царевица.

Когато разбраха как Писан се е изплашил толкова, че никога няма да се върне обратно, заподскачаха от радост.

Щастливите Полевки разпратиха навсякъде покани за голямо тържество в чест на Щурчо Зеленски, който, разбира се, щеше да бъде героят на вечерта.